— И ние губехме надежда на моменти — напомни й Дейна. — И ние неведнъж се отклонявахме от верния път.
— Права си. Просто тук се случват толкова много неща, че онова, което е било преди, ми се струва незначително. Градът, начинът, по който се чувствам в него я с вас. Струва ми се твърде много. Питам се как да изкова този ключ от въздуха, а в следващия миг съм убедена, че мога да го направя. Зная, че трябва само да погледна във вярната посока.
— Върна се там, откъдето си тръгнала — изтъкна Малъри. — А днес посети мястото, на което си очаквала момента да продължиш напред. Нима това не е начин да опишеш живота си, преди да дойдеш във Вали?
— Предполагам, че е така.
— Може би трябва да се огледаш около себе си тук, където си сега.
— Имаш предвид точно тук? Мислиш ли, че може да е в тази сграда?
— Или в нея, или на друго място, важно за теб. На това място ще настъпи твоят миг на прозрение и ще стигнеш до решението.
— Добре. — Зоуи замислено кимна. — Ще опитам да се съсредоточа върху това за известно време. Ще поработя тук, докато Саймън е с Брад.
— Саймън е с Брад? — повтори Дейна като ехо.
— Какво странно има? — Зоуи я погледна озадачено. — Когато се върнахме в града, исках да го доведа. Не знаех как ще успея едновременно да го наглеждам и да работя и Брад предложи да го вземе със себе си. Казах, че няма нужда, но той настоя. Ще го заведе в „Хоуммейкърс“ за малко, а после ще отидат у тях. Уговорили са се да поиграят виртуален бейзбол. Е, да свършим каквото има за вършене. Ще го доведе у дома около осем. А, и няма да мисля какво да сготвя за вечеря — добави тя. — Ще поръчат пица.
— Това проблем ли е? — попита Малъри.
— Не. Саймън е доволен, а и аз нямам нищо против малко спокойствие. Просто не искам да свикна да разчитам на някого. Ще си навлека само неприятности. Не искам да ставам зависима от него. Не искам да се влюбвам в него, а изглежда, не мога да го предотвратя. — Въздъхна и отпусна глава върху коляното на Малъри. — Какво да правя?
Малъри погали косите й.
— Продължавай напред.
Дванадесета глава
Зоуи остана в салона си, след като приятелките й си тръгнаха. Искаше да усети атмосферата на къщата, както в гората предишния ден. С какво я бе привлякла сградата?
Тя я бе открила и бе започнала да прави изчисления, макар и да не бе напълно убедена, че идеите й са осъществими.
Все пак, въпреки съмненията и колебанията, бе превърнала фантазиите си в ясни планове и мечтите й бяха станали реалност.
Първа бе влязла в тази къща и бе започнала да умува какво може да се направи и как. Първа я бе почувствала като своя.
Прокара пръсти по стената и си спомни как бе стояла точно тук, на горния етаж, докато агентът на недвижими имоти говореше за потенциалната и пазарната й стойност и лихвения процент и я убеждаваше, че това е идеалното място да изгради бъдещето си. Тогава стените имаха невзрачен бежов цвят, мазилката се ронеше, а прозорците бяха замърсени, но си бе представила как би могло да изглежда всичко, ако се осмелеше да поеме риск.
Нима това не бе миг на прозрение?
Къщата бе още нещо, което я свързваше с Малъри и Дейна, освен изпитанието. Докато търсеше своя ключ, всяка от тях намираше отговори за миналото и бъдещето си.
Кейн бе дошъл тук, за да изкушава и заплашва двете й приятелки. Дали щеше да изкуши и сплаши и нея? Страхът от него не я напускаше.
Застана над стълбището и погледна към вратата. Трябваше само да слезе по стъпилата и да премине през тази врата и щеше да попадне в свят, който познаваше, разбираше и до известна степен можеше да контролира.
По улицата минаваха коли, по тротоарите вървяха хора, обикновеният живот течеше по обичайния си начин.
Вътре бе сама, както в гората и както всяка вечер, когато угасеше лампата до леглото си и отпускаше глава на възглавницата.
Но това бе неин избор. Не можеше да се страхува от начина на живот, който е избрала.
Обърна се с гръб към вратата и външния свят и мълчаливо тръгна по коридора на своето владение.
По кожата й пробягнаха ледени тръпки, когато стигна до вратата за тавана. Никой не се бе качвал там след преживяването на Малъри. Избягваха и да говорят за него. Сякаш тази част от къщата бе престанала да съществува за тях. Напълно се бяха отказали от нея.
Нима не бе крайно време да я направят своя? Щом бяха собственички на цялата къща, не можеха да се преструват, че част от нея не съществува.
Малъри бе преживяла съдбовния си миг там и бе победила. Все пак бяха напуснали бойното поле, сякаш бяха претърпели поражение.
Сега бе моментът за промяна.
Протегна ръка, завъртя дръжката на вратата и натисна ключа за осветлението — обикновено, машинално действие. Нормално бе да се чувства по-спокойна на светло, отколкото на тъмно. Но докато пристъпваше по стъпалата, при всяко проскърцване й се искаше да се втурне надолу.