— На сафари ли ще ходим? — попита Брад, след като юда багажа.
— Ти поиска да се пренесем при теб — напомни му Зоуи.
Той докосна хладилната чанта с върха на обувката си.
— У дома има предостатъчно храна.
— Тази ще се развали, ако не я изядем. Освен това не искам да не издържаш и да глезиш Саймън. Трябва да се съобразява с някои правила, както тук. Ако ги наруши, кажи ми и ще си поговоря с него.
— Нещо друго?
— Да. С удоволствие ще готвя и за трима ни и ще делим ежедневните разходи.
— Щом искаш да готвиш, нямам нищо против, но няма да харчиш пари за храна.
— Не възразявай. Или аз ще поема издръжката ни, или няма да тръгнем. — Грабна палтото си и пъхна ръце в ръкавите. — Няма да разтребвам след теб, но ще вдигам нашите съдове. Когато искаш да останеш насаме, не се срамувай да го кажеш.
— Може би трябва да напиша тези правила. — Брад потупа по джобовете си, сякаш търси бележник. — Защото, изглежда, започва нещо като състезание.
— Струва ти се смешно, но досега не си живял под един покрив с деветгодишно момче и куче. Вероятно към края на месеца ще се нуждаеш от терапия, така че, ако в един момент ти писне, просто кажи.
— Това ли е всичко?
— Само още едно. По-рано със Саймън си поговорихме и мисля, че трябва да отправим…
Не довърши мисълта си, защото момчето дотича, следвано от кучето, и я прекъсна.
— Мамо, щях да забравя дракона си.
— Саймън, отиваме само за няколко дни. Няма нужда да вземаш всичките си вещи.
— Да видим. — Брад грабна пластмасовия дракон. Когато натисна бутона за задействане на механизма, от зиналата уста изскочи бледозелена панделка, която би трябвало да представлява течащи лиги. — Страхотно.
— Предавам се. Саймън, да натоварим всичко в колата.
Бяха необходими доста време и увещания, за да придумат Саймън да си легне. Зоуи не би могла да го упрекне за радостта и вълнението, които го караха да щурее. Стаята, в която бе настанен, бе двойно по-голяма от неговата у дома, имаше стереоуредба и телевизор.
Въпреки че въведе правила за тази част от къщата, Зоуи щеше да надава ухо за звуци от телевизор след часа за лягане.
Разопакова своите вещи, подреди дрехите си в чекмеджетата на старинния махагонов скрин с аромат на кедър, а козметичните си принадлежности — върху огромния зелен плот в банята в съседство.
— Не свиквай с хубавите неща — каза си тя, докато прокарваше пръсти по бялата дантелена покривка на огромното легло, в което щеше да спи.
„Само за няколко дни — помисли си Зоуи. — Като глава от приказка“.
Вдигна поглед към облицования с дърво в естествен цвят таван и се запита какво би било да се събужда сутрин в тази стая, в това легло.
Тъкмо затваряше ципа на празния си куфар, когато Брад почука на касата на отворената врата.
— Намери ли всичко, което ти е нужно?
— Много повече. Стаята е великолепна, сякаш се намирам в съблазнителна топла бисквита. — Приклекна и пъхна куфара под леглото. — Изкушавам се да заподскачам върху матрака като Саймън.
— Позволявам ти.
Въпреки че се усмихна, очите й издадоха тревога. Посочи към жълтите рози на тоалетката.
— Откъде беше толкова сигурен, че ще се съглася?
— Знаех, че здравият ти разум ще надделее, както и желанието ти да завършиш изпитанието успешно.
— Ти си забележителен мъж, Брадли. — Зоуи отново плъзна пръсти по дантелата. — Умееш да постигаш своето.
— Държах и ти, и Саймън да бъдете на най-безопасното място. Дори ако трябваше да ви довлека тук насила, бих го направил. Благодаря ти, че спести това и на двама ни.
— Ако беше се опитал да ме довлечеш насила, негодуванието щеше да надделее над здравия ми разум. Но наистина е най-разумно да не се отделяме един от друг.
— Добре. Ще ми позволяваш ли да се промъквам тук нощем?
Въпреки опита си да запази хладнокръвие, Зоуи усети, че устните й трепнаха.
— Къщата е твоя.
— Изборът е твой.
Тя се засмя и поклати глава.
— Много хитро. Трябва да поговорим. Може ли да слезем долу?
— Разбира се. — Подаде й ръка и макар и доловил колебанието и, изчака, докато тя се приближи и я пое. — Какво ще кажеш да пийнем по чаша вино пред камината?
— С удоволствие. Всичко тук е прекрасно. Страхувам се, че Саймън ще счупи нещо.
— Престани. Когато се нанасях, Флин намина с Мо. Първото, което кучето му направи, бе да счупи една лампа. Не беше национална катастрофа.
— Може би съм твърде боязлива.
— Разполагай се. Ще донеса виното.
Камината вече бе запалена. Навярно се бе погрижил за това, докато тя бе разопаковала багажа си. Както останалата част от къщата, и тази стая бе уютна и интересна. Пълна бе със сувенири, навярно събирани при множеството му пътувания. Бяха поставени на най-подходящите места, както и творбите на изкуството.