— Никога. — Сърцето на шестнадесетгодишното момиче преливаше от любов. Притисна ръката му към бузата си и я задържа. — Никои от двама ни няма да изживее това с друг човек.
— Ще избягаме заедно. Ще останем заедно завинаги.
Леко му се усмихна.
— Не, няма да стане. — Отново го целуна и без никакви угризения се отдръпна от него. — Сбогом, Джеймс.
Брад и помогна да се задържи на крака, когато коленете й се подкосиха и продължи да я разтърсва и да изрича името й. Бе започнал още когато бе усетил, че съзнанието й е другаде.
Погледът й бе премрежен, а страните бледи.
Беше го нарекла Джеймс.
— Погледни ме. Погледни ме, по дяволите.
— Гледам те. — Зоуи бавно раздвижи глава и въпреки че очите й бяха замъглени, положи усилие да се съсредоточи върху лицето му. — Гледам те. Брадли.
— Да се махаме от тук.
Понечи отново да й предложи опора, но тя притисна ръка към гърдите му.
— Не. Всичко е наред. Трябва ми само секунда. Ще поседна. — Отпусна се на земята и опря чело на свитите си колене. — Малко съм замаяна. Бързо ще се опомня.
Брад издърпа ножа от калъфа под сакото си и огледа гората, преди да приклекне до нея.
— Изведнъж се пренесе някъде другаде. Сякаш нещо ти прещрака. Нарече ме Джеймс.
— Зная.
— Ти не беше с мен, а с него. Гледаше го. — „Влюбено“. — Каза, че никой от двама ви няма да изживее това с друг човек.
— Зная какво казах. Кейн ме върна в миналото, но разбрах. — Вече по-спокойна, Зоуи вдигна глава. — Почти веднага. Чувствах… не се срамувам от чувствата си и не съжалявам. Би означавало, че се срамувам и съжалявам за Саймън. Но ми е мъчно, че Кейн те използва по този начин.
— Ти плака за него.
Брад протегна ръка и изтри една сълза от бузата й.
— Да, плаках за Джеймс и за начина, по който биха могли да се развият нещата, ако бе проявил повече сила. Ако и двамата бяхме по-силни. После се сбогувах с него. — Обхвана ръката му със своята и сви пръсти под дланта му. — Кейн искаше отново да изпитам онези чувства към Джеймс и те да застанат между двама ни с теб. Постигна ли целта си?
— Ядоса ме. Заболя ме. — Той сведе поглед към съединените им ръце и преплете пръстите си с нейните. — Но не, не успя да всее неразбирателство помежду ни.
— Брадли. — Зоуи се приближи към него, за да го целуне, и в този миг забеляза ножа. Ококори очи. — О, господи.
— Може да бъде наранен — каза Брад. — Ако застане на пътя ми, ще го накарам да изпита болка.
Изправи се, прибра ножа и й подаде ръка.
Зоуи навлажни устни.
— По-добре бъди внимателен с това.
— Добре, мамче.
— Все още си малко ядосан, а? Познавам те, Брадли. Познавам и себе си. Кейн се опита да ме накара да забравя що за хора сме, но не успя, което би трябвало да означава нещо. Почувствах се точно както на шестнадесет години с Джеймс. С тялото, сърцето и ума си. Той милваше косите ми. Тогава бяха дълги и често прокарваше ръка по тях, когато ме целуваше. Тези спомени бяха запазени в скрити кътчета на паметта ми. Кейн може да прониква в тях.
Необходимо бе неимоверно усилие на волята, но Брад се опита да помисли не само за личната страна, а и за изпитанието.
— Какво ти каза той? Какви бяха думите на Джеймс?
— Че ме обича и че никога не ще изпитвам същите чувства към друг. Вярно е. Не би трябвало да ги изпитвам. Но знаех какво става, Брадли. — Завъртя се и лицето и засия. — Докато стоях тук, усещах дългите коси на гърба си и докосвах лицето му, знаех, че не е истина. И използвах този опит за заблуда. — Притисна дланите си една към друга, а после потупа с пръсти по бузите си. — Това място. Трябвало е да се върна, и то с теб. Но ключът не е тук. — Отпусна ръце. — Не е.
— Съжалявам.
— Не. — Зоуи поклати глава, отново се завъртя и лъчезарно се усмихна. — Зная, че не е тук. Чувствам го. Вече няма да се съмнявам и да се връщам с напразни надежди, защото направих всичко, което трябваше. Ние го направихме.
Хвърли се в прегръдката му така енергично, че го накара да залитне. Заливайки се от смях, обви крака около тялото му и шумно го целуна.
— Не зная какво означава всичко, но ще разбера. За първи път от доста дни насам вярвам, че ще намеря ключа за онова ковчеже, Брадли. — Потърка буза в неговата. — Ще го отворя и те ще се завърнат у дома.
Когато спряха пред къщата на Флин, Зоуи хвърли убийствен поглед на Брад.
— Нека бъдем наясно, че ти ще носиш последствията.
— Вече за шести път го казваш.
— Не очаквай съчувствие за съсипаните си ценни вещи.
— Добре, добре. Дрън-дрън.