— Не е готова. Има нужда от още малко време. — Брад погледна момчето. — Първо трябва да намери ключа, Саймън, до петък. Не искам да прибързвам или да я разсейвам.
— А ако не го намери?
— Не зная. Трябва да вярваме, че ще успее. Каквото и да стане, в събота ще й подаря този пръстен и ще й предложа да се омъжи за мен. Казвам ти го не само защото ти си мъжът в семейството и заслужаваш да знаеш какви са намеренията ми, а и защото засяга и двама ви със Зоуи. Имаш право на мнение.
— Ще се грижиш ли добре за нея?
„Изключително хлапе“.
— Толкова добре, колкото мога.
— Трябва понякога да й носиш подаръци. Можеш да ги изработваш сам, както правя аз, но не бива да забравяш. Особено на рождения й ден.
— Няма да забравям. Обещавам.
Саймън разклати чашата си.
— Ако се съгласи, ще носи ли твоята фамилия?
— Надявам се да я приеме. Всички от семейство Вейн се гордеем с името си. Това би означавало много за мен.
Момчето отново взе чашата и замислено сведе поглед към кафявата течност.
— И аз ли ще я нося?
В душата на Брад засия силен пламък от обич.
— Стига да искаш. Така всички ще знаят, че сме семейство. Ако майка ти стане моя съпруга, ще ме наричаш ли „татко“?
Сърцето на Саймън се разтуптя така силно, че пулсът зазвъня в ушите му. Вдигна глава и се усмихна.
— Да.
Когато Брад протегна ръце към него, без колебание се хвърли в прегръдката му.
Трябваше да помисли за толкова неща, а в главата й цареше пълен безпорядък, докато шофираше към реката. Денят почти свършваше, оставаха още само пет. Пет дни, за да открие ключа и да отвори последната ключалка. Пет дни, за да претършува всички кътчета на съзнанието, сърцето и миналото си.
Нищо не бе същото, както преди. Когато изтечеше и четвъртата седмица, всичко отново щеше да се промени. Толкова много посоки и кръстопътища, сред които най-сетне се очертаваше ясен път.
С труда си бе успяла да създаде дом, в който синът й да има нормално, щастливо детство. Колкото и тежко да и се струваше понякога, в това нямаше нищо сложно. Ставаше всяка сутрин, правеше първата крачка и не се спираше, докато не свърши всичко запланувано.
На следващия ден се повтаряше същото.
Справяше се доста добре, но не можеше да отрече, че винаги е искала нещо повече. Малките красиви неща, конто бе виждала в списания. Беше се научила да изработва сама всяка вещ, която пожелае да има. Красиви пердета, покривки за маса, свежи цветя в градината от пролетта до есента.
Както и по-съществени неща. Всеки месец правеше вноска в спестовна сметка за следването на Саймън в колеж. Бе започнала собствен бизнес.
Колкото и ясен да бе пътят й, никога не изключваше възможността за изненадващ обрат.
Като онзи, който бе настъпил неотдавна.
Сви към къщата на Брадли и видя колите на Флин и Джордън. Усмихна се. Благодарение на обрата в живота си се бе сближила не само с две жени, които бе обикнала като сестри, а и с трима интересни мъже. За по-малко от три месеца те се бяха превърнали в нейно семейство, по-истинско от онова, в което бе отраснала.
Паркира, очаквайки всеки момент да я обземе чувство за вина заради тази мисъл. Но не го изпита. Не, не се чувстваше виновна. Бе създала това семейство с тях. Струваше й се истинско чудо, че бе срещнала хора, способни да я разберат както никой друг.
Обичаше майка си, сестрите и брат си и споделяше стотици спомени с тях, добри и лоши. Но не чувстваше същото единение, същата близост, както с новото си семейство.
За нея то бе онова „нещо повече“, за което бе копняла.
Нищо не можеше да разруши изграденото през последните три месеца, каквото и да се случеше.
Почти замаяна от това усещане, слезе от колата и тръгна към къщата. Приятно бе да крачи по алеята, спокойно и нехайно, без да знае какво я очаква, когато отвори входната врата.
Две пощурели кучета, трима мъже и едно момче във футболна кома, истинско бедствие в кухнята. Не се тревожеше за състоянието, в което щеше да завари къщата, защото знаеше, че каквото и да се случва вътре, тя е част от него.
Внезапно спря. Бе станала част от атмосферата на тази къща и събитията в нея. Съдбата й я бе свързала със собственика. Бавно слезе до брега на реката, обърна се и се загледа във фасадата.
Спомни си за първия път, когато я бе видяла. Бе спряла с колата си само за да й се полюбува отдалеч. Тогава все още не познаваше Брад и не бе толкова близка с никого от тях. Но къщата мигновено я бе привлякла.
Беше се запитала какво ли е човек да живее в толкова съвършен дом. Да има свое кътче от тази живописна местност край горите и реката. Още при влизането си бе възхитена от уюта и пространството. Спомни си как бе застанала до прозореца на голямата приемна и си бе помислила колко би била щастлива да живее тук и да може да гледа навън през този прозорец винаги, когато пожелае.