— Какво?
Зоуи хвърли поглед към Саймън, който примамваше Мо с коричка от пая си.
— Скрит е под най-здравата защитна броня, която мога да изградя. Създадох я в съня му в нощта, след като Дейна откри втория ключ. Мамче — нежно каза тя и докосна бузата на Зоуи, — не бих поискала от теб да рискуваш живота на детето си дори заради дъщерите на един бог.
— Значи е в безопасност? — Зоуи затвори очи, за да спре сълзите на облекчение. — Кейн не може да му навреди?
— Това е най-надеждната закрила, която мога да му осигуря. Кейн ще трябва да мине през мен и Пит, за да стигне до него. Мога да те уверя, че подобна наглост ще му струва скъпо.
— Но ако успее…
— Тогава ще се сблъска с всички нас — намеси се Брад. — Шестима души и едно голямо куче. С Флин поговорихме за това преди малко. Трябва да вземете Мо в къщата си, както направи Дейна. Предупредителна система.
— Мо? У дома? — Представи си огромното тромаво куче в малката си къща. — Би трябвало да се допитате до мен, преди да вземате такива решения.
— Това е само предложение, а не решение. — Брад наклони глава встрани и въпреки че гласът му остана тих, лицето му доби суров израз. — Разумно, трезво предложение. А и за едно момче на възрастта на Саймън е добре край него да има куче.
— Когато реша, че Саймън е готов за…
— Не, не. — Със сподавен смях, Роуина отново потупа коленете им. — Не е ли глупаво да спорите, когато и двамата мислите само кое е най-добро за Саймън?
— Да пристъпим към съществената част. Изгарям от нетърпение официално да започна.
— Добре. Саймън може да разходи Мо из имението. Ще бъде под надзор — каза Роуина на Зоуи. — Няма опасност.
— Добре.
— Ще се погрижа за това, а после ще се прехвърлим в другата стая.
Зоуи се озова седнала на дивана до Брад, без Роуина за рефер помежду им. Отпусна ръце в скута си, докато той вземаше чашата си с кафе.
— Съжалявам, че се държах като неблагодарна грубиянка — започна тя. — Не съм такава. Не съм неблагодарна.
— А само грубиянка?
— Може би. — Зоуи усети, че се изчервява. — Не беше съзнателно. Просто не съм свикнала да бъда с хора, които…
— Които ти помагат? — предположи той. — И проявяват загриженост за теб и Саймън.
В гласа му имаше хаплива нотка, но думите бяха изречени нехайно и спокойно и я накараха да се почувства засрамена. Преодоля това, като вдигна глава и го погледна право в очите.
— Точно така. Не съм. Никой не ми е помагал да го изхранвам и възпитавам и не го е обичал колкото мен. Никой не ми помогна да му осигуря покрив над главата. Справих се сама, и то доста добре.
— Не просто добре — възрази той. — Сторила си нещо изключително. Но нима това означава, че трябва да отблъсваш всеки, който ти подаде ръка?
— Не. Не е така. Смущаваш ме.
— Е. чудесно начало. — Хвана ръката й и я доближи до устните си, преди тя да се съпротиви. — За късмет.
— Добре.
Зоуи бързо се изправи, когато Роуина се върна в стаята.
— Ако всички са готови, бихме искали да спазим традицията и да започнем търсенето на ключа в съседната стая.
Вниманието на Брад остана съсредоточено върху Зоуи. Бе малко пребледняла, но се държеше. Все пак, докато вървяха по коридора, той забеляза как Дейна и Малъри закрачиха от двете й страни за опора.
През последните месеци бяха станали екип, триада и дори семейство. Струваше му се, че вече нищо не би могло да промени това. Щяха да имат нужда от единението си по време на изпитанието, което предстоеше.
Сърцето му се преобърна, когато влезе в главната приемна и погледна портрета на централно място в нея.
„Дъщерите в стъклен плен“, мигове преди душите им да бъдат похитени, близки като трите жени, чиито лица бяха досущ като техните.
Венора, с изразителните сини очи на Малъри, бе седнала с малка арфа в скута и лъчезарна усмивка. Ниниан, която имаше строгите черти на Дейна и гъстите й кестеняви коси, седеше до нея на мраморна скамейка и държеше пергамент и паче перо.
Права, с меч на хълбока и кученце в свивката на едната ръка, Кайна сякаш го гледаше. Мастиленочерните й коси бяха дълги и разпуснати, за разлика от късата секси прическа на Зоуи. Но очите, издължени и с цвят на топаз, бяха същите.
Привличаха го, сякаш забиваха куки в сърцето му.
Трите дъщери излъчваха красота, радост и невинност в един свят, изпълнен със светлина и цветове. Но когато човек се вгледа по-внимателно, забелязваше приближаващия се мрак.
В гъстата зелена гора личеше силует на мъж, а по лъскавите плочки пълзеше зловеща сянка на змия.
В ъгъла небето бе притъмняло и издаваше признаци на буря, за която трите дъщери все още не знаеха. А двамата влюбени на заден план бяха твърде обсебени един от друг, за да усетят заплахата, която дебне поверениците им.