Освободи я от прегръдката си.
Тя докосна рамото му.
— Зная, че искам прекалено много от теб.
— Злоупотребяваш с търпението ми.
— Може би си прав. — Зоуи зарови пръсти в косите си. — Всичко се случва толкова бързо. Понякога ми се струва, че собствените ми чувства препускат и не мога да ги възпра. Но зная, че не искам нито да те нараня, нито да се карам с теб. Не бива да прибързвам… донякъде заради тях. — Махна с ръка към портрета. — Съжалявам.
— Мислиш, че щом имам почти същото потекло като Джеймс, и аз ще те изоставя?
— Наистина мислех така. — Зоуи сведе поглед, докато връзваше колана на халата си, а след това насочи цялото си внимание към него. — В началото. Мислех, че и влечението ми към теб се дължи на тази прилика в произхода ви. Но вече зная, че не е така. Все още има много неща, които трябва да разбера, Брадли. Моля те да почакаш, докато бъда наясно.
Той остана мълчалив за миг, а после протегна ръка към ключа за лампата. Светлината обля портрета.
— Когато видях тази картина за първи път, останах без дъх. Влюбих се… или бях обсебен от това лице. Твоето лице, Зоуи. При първата ни среща това се случи отново. Тогава не те познавах. Не знаех какво става в душата ти, в съзнанието и сърцето ти. Какво те разсмива и вбесява. Не знаех, че обичаш жълти рози и че можеш да боравиш с бормашина не по-зле от мен. Нямах представа за десетките малки подробности, които зная за теб сега. Влечението към лицето от портрета бледнее пред чувствата ми към жената, на която то принадлежи.
Зоуи едва успя да отвърне:
— Тази жена никога не е срещала човек като теб. И не е очаквала да срещне.
— Изясни нещата, които все още не разбираш, Зоуи, или аз ще ти ги разясня.
— Наистина няма друг като теб — засмя се тя. — Предстои ми важна седмица и когато… — Замълча и отново погледна портрета. Сърцето й се разтуптя. — Господи, нима от самото начало с било толкова просто? Възможно ли е да е тук?
Треперейки, пристъпи към камината, вгледа се в картината и различи трите ключа, които Роуина бе нарисувала хвърлени на земята до ковчезите.
Стъпи на ръба, затаи дъх и протегна ръка нагоре.
Пръстите й докоснаха платното.
Опита отново, със затворени очи. Представи си как ръката й прониква в портрета и изтръгва ключа, както бе сторила Малъри.
Но картината стоеше непокътната, а трите ключа бяха само изображения.
— Хрумна ми… — Разочарована, тя се отдръпна. — За минута си помислих, че… Сега ми се струва глупаво.
— Не, не е. И аз съм опитвал. — Брад се приближи и обви ръце около талията й. — Неведнъж.
— Така ли? Но ключът не е за теб.
— Кой знае? Може би този път е различно.
Зоуи остана загледана в портрета.
— Не е един от тях. Роуина ги е нарисувала преди години. Разпилени са, което е символ на отчаяние, нали? И на загуба, а не на надежда или сила. Защото лежат на място, където никой смъртен не може да ги достигне, но никой бог не може да ги използва. Не отчаянието, а преодоляването му ще ме отведе до ключа. Разбирам това.
В съня си през тази нощ навлезе в портрета, заобиколи стъклените ковчези и видя все още бледите лица на трите девойки. Сънува, че събира трите ключа и ги отнася до ковчежето, в което пърхат сини сияния.
Постави всеки от тях в ключалката, но не успя да завърти нито един.
Изпита отчаяние, когато трите сияния угаснаха и стените на техния затвор станаха черни.
Осемнадесета глава
На следващата сутрин Малъри се втурна в „Малки удоволствия“ с няколко екземпляра от „Диспеч“ в ръце.
— Статията! Статията за нас излезе в сутрешния брой.
Погледна надясно, наляво и към горния етаж и издаде въздишка на разочарование, когато никой не дотича. Материалът на Флин за „Малки удоволствия“ и „смелите, предприемчиви собственички на фирмата“ — най-много й допадаше тази част — бе на първа страница на местния вестник, а партньорките й не бяха въодушевени.
Палтото й изшумоля зад нея, докато бързаше към частта на Дейна. Както винаги, при вида на книгите и красивите маси изпита желание да затанцува от радост. Влезе в следващото помещение, поклащайки се в ритъм и широко се усмихна, когато видя приятелката си седнала зад бюрото с телефонна слушалка в ръка. Добави лек подскок към стъпките на танца, размаха вестника и й даде знак да довърши разговора си.
— Точно така. Да, вече я имам. С удоволствие. Мога… да… мм-хм. — Дейна кимна за поздрав, направи гримаса на задоволство и разтърси рамене, когато Малъри стовари статията върху плота пред нея. — Ще ви свържа със салона. — Въздъхна дълбоко и прикова поглед в новата си телефонна система. — Дано се справя както трябва, дано не прекъсна разговора. — Натисна няколко бутона, кръстоса пръсти и затвори. След миг се чу телефонен звън от горния етаж. — Благодаря ти, господи. Мал, няма да повярваш.