— Е, може би е твърде рано да говорим за сватба, но следя мисълта ти. — Дейна вяло поднесе шоколадов бонбон към устните си, докато размишляваше. — Връщаме се към нещо, което ни казаха в самото начало. Ние сме трите ключа. Следователно от нас самите зависи какво ще получим.
— Но те манипулират събитията — добави Зоуи. — Събраха ни и ни поставиха при тези обстоятелства. Брадли рано или късно щеше да се върне във Вали. Тук е домът му и има амбиции за местния клон на компанията. Но нямаше да се запозная с него. Малъри би могла да срещне Флин и другаде, но едва ли аз щях да познавам Брадли Чарлз Вейн IV. Какво е привлякло интереса му към мен за първи път? Портретът. Манипулирали са чувствата му. — Мисълта я накара да потръпне. Очите й гневно засвяткаха, докато дъвчеше парче шоколад. — Зная, че вече не е само това, но появата на по-дълбоки чувства у него е случайност за тях. Трябваше да ни тласнат един към друг, за да тръгнем във вярната посока към ключа, или да се отклоним от нея. Зависи чие влияние ще надделее. И да успея, и да се проваля, ролята ми свършва с това, както и неговата. Нима мислите, че ги е грижа за страданието, за болката и загубата, която бих могла да понеса?
У нея напираше гняв и гласът й го издаваше.
— Все едно им е дали нечие сърце ще бъде разбито. Нима не е възможно мъката да се окаже необходима за последната крачка? В напътствията ми се говори за болка и загуба. За кръв — продължи тя. — Няма да бъде неговата. Не бих поела този риск дори за избавлението на три души.
— Зоуи — плахо заговори Малъри, — ако се обичате, нима това не означава, че вече сте избрали посоката си?
— Може би. Или и аз живея с илюзия, която трябва да пожертвам. Има една част от напътствията, която не разбирам напълно. Как да опозная богинята, за да прозра кога да вдигна меча и кога да го оставя? Дали да се боря за това, което желая за себе си, или да се откажа от него за доброто на другите?
— Логични предположения, разумни и уместни въпроси. — Дейна вдигна ръка, преди Малъри да възрази. — Дори да не ни харесват, не бива да ги отхвърляме. Никой не е обещавал, че краят на изпитанието ще бъде розов. Обещаха ни само куп пари.
— Майната им на парите — извика Малъри.
— Иска ми се да кажа: „Пепел ти на езика“, но за съжаление и аз изпитвам същите чувства — отбеляза Дейна. — Зоуи постави уместни въпроси, но пропусна частта, в която става дума за надежда, радост и удовлетворение. Пресичащите се пътеки, които водят една към друга.
— Точно сега, докато седя тук с вас, ми се струва, че съм постигнала радостта и удовлетворението, за които се говори. — Зоуи разпери ръце, сякаш за да обхване всичко, което бяха изградили заедно. — Не пренебрегвам тази част, но трябва да бъда реалистка. Не бива да го забравям, защото почти съм на път да повярвам, че когато всичко свърши и проклетият ключ е в ръката ми, ще имам шанс за… нещо повече.
— Какво следва по-нататък? — попита Дейна.
— Искам и двете да си помислите. Вие сте единствените, които са държали ключа в ръка. Дейна, ти, Джордън и Флин познавате къщата на Брадли почти толкова добре, колкото самият той. Готова съм да приема всяка помощ, която мога да получа. — Изведнъж стана. — Но сега е най-добре да се връщаме на телефоните.
Бе останал съвсем тънък лунен сърп, който се носеше по черното небе. Въпреки че й се искаше вятърът да довее големи плътни облаци, които да го закрият, Зоуи не можеше да престане да се взира в чезнещата светлина.
Бе търсила навсякъде. Имаше моменти, в които й се струваше, че пръстите й се плъзгат по лъскавото злато, но не може да види блясъка му и да усети допира му.
Ако не успееше през следващите четиридесет и осем часа, всичко, което бяха преживели Малъри и Дейна, всичко постигнато щеше да се окаже напразно.
Трите дъщери щяха да останат завинаги в кристалните си ковчези с бледи, безизразни лица.
Загърната в палтото си, тя седеше на задната тераса и се опитваше да запази последната искрица надежда.
— Тук е. Зная го. Какво пропускам? Нима има нещо, което все още не съм сторила?
— Смъртните — каза Кейн зад нея — вдигат поглед към небето и отправят въпроси как да постъпят и какво да мислят. — Зоуи застина. Ледените му пръсти докоснаха тила й.
— Струва ми се смешно. — Меките му ботуши не издадоха никакъв звук, когато я заобиколи и нехайно се облегна на парапета. Бе надарен с поразителна красота, но създадена за мрака, за безлунни нощи и зловещи бури. — Ти се провали — тържествувайки заяви той.