Мъглата се сгъсти, сякаш се спуснаха плътни завеси и когато отново се отдръпнаха, еленът бе изчезнал.
— Това не е краят — каза си тя на глас, за да си вдъхне увереност.
Кейн я бе примамил отвъд времето и я бе накарал да загуби ценни часове, но краят все още не бе настъпил.
Когато се изправи, видя по ръцете си кръв.
Неговата кръв.
— Нараних го. Нараних кучия син.
По страните й потекоха сълзи, докато залитайки вървеше към къщата. Погледът й се премрежи. Стори й се, че чува нечий вик, заплашително ръмжене и затръшване на врата. Формите и цветовете се сляха в безкраен, непроницаем мрак.
Мъглата, която се стелеше по терасата, достигна и до спалнята на Брад. Обгърна го и го накара да потръпне от студ в съня си. Търсейки топлина, протегна ръце към Зоуи.
Но бе сам.
Цареше пълен мрак. В гората се носеше мирис на гнила шума и свиреше вятър. Не виждаше пътека, а само злокобните силуети на дърветата, разкривени и заплашително надвиснали над него. Тръните на дивите храсти разкъсваха плътта му като остри зъби.
Усещаше мириса на собствената си кръв и пот, избила от паника. Някой го дебнеше.
Долови коварно движение в храсталака.
„Не просто дебне — помисли си той, докато си проправяше път, — играе си с мен“.
Преследвачът му искаше да всее мъчителен страх у него и да отнеме живота му.
Трябваше да се измъкне, преди онзи, който вървеше по петите му, да се отегчи от играта и да го разкъса.
„Спасявай се — шепнеше нечий глас в съзнанието му. — Това не е твоя битка. Върви си у дома“.
Разбира се. Това бе отговорът. Трябваше да се прибере у дома. Замаян и загубил ориентация, тръгна към слабата светлина, която виждаше. Ръмженето на хищника зад гърба му го накара да побегне натам.
Светлината идваше от врата и той въздъхна с облекчение, докато се приближаваше към нея. Щеше да успее. Трябваше да успее. Рязко я отвори и в този миг дъхът на съществото, което го настигаше, докосна тила му.
Ярко сияние раздра мрака. Появиха се цветове и движения. Брад се озова на прага на офиса си в Ню Йорк, задъхан от тичане. Кръвта от изранените му ръце капеше по дъбовия паркет.
През големия трикрилен прозорец се виждаше небето, а високите лъскави здания блестяха на утринното слънце.
Влезе млада блондинка с шикозен черен тоалет и лъчезарна усмивка.
— Добре дошли отново, господин Вейн.
— Да. — Едва помръдваше устните си. — Благодаря.
Майкъл, помощникът му, се втурна да му помогне.
Носеше червени тиранти върху синя риза и държеше голям бележник.
— Графикът ви за днес е готов, господин Вейн. Кафето е на бюрото ви. Време е да започваме.
— Трябва… — Усети мириса на кафето и афтършейва на Майкъл. Чу звън на телефон. Объркан, повдигна ръка и от раната на дланта му потече кръв. — Пострадах.
— О, ще се погрижим за вас. Само влезте.
— Не. — Брал се олюля. Усещаше гадене, а по лицето му се стичаше пот от усилие. — Не мога. — Подпря се на касата на вратата и извърна глава назад към мрака. — Това не е истина. Поредната шибана…
Гласът му секна, щом чу писъка на Зоуи.
Завъртя се и побягна обратно.
— Там ще загинете! — извика Майкъл след него секунди преди вратата да се затръшне с трясък, който отекна като изстрел.
Брад се втурна в мрака, викайки Зоуи. Докато се провираше през тръните, не виждаше нищо освен непроницаем черен воал.
Не можеше да я открие, никога нямаше да стигне до нея. А това, което се спотайваше в мрака, щеше да убие и двамата, защото той я бе изоставил.
„Тя иска само парите ти. Търси богат баща за копелето си“.
— Отвратителни брътвежи.
Изтощен и измъчен, Брад падна на колене. Бе допуснал да го омотаят в мрежа, бе повярвал на лъжи.
Трябваше да сложи край.
Тръсна глава назад и стисна юмруци.
— Това е измама. То не се случва. Аз съм у дома, по дяволите, и тя е до мен.
Събуди се задъхан, докато последните пипала на мъглата се оттегляха, а Мо стоеше до леглото му и ръмжеше като вълк.
— Всичко е наред, приятел. Господи. — Все още разтреперан, протегна ръка към кучето, но усети болка. Обърна дланта си и видя кръвта, която течеше от дълбоките рани от тръни по нея. — Е, все пак нещо се оказва истинско.
С дълга въздишка, зарови окървавената ръка в косите си. В следващия миг скочи. „Зоуи.“ Щом кръвта бе истинска, може би и нейният писък не бе илюзия.
Хукна към спалнята й и отвори вратата. На утринната светлина видя леглото й застлано. Явно не бе спала там. Обзет от паника, надникна в стаята на Саймън и въздъхна от облекчение, когато се увери, че момчето спи спокойно, прегърнало кученцето.