— Айнщайн също ли се е присъединил към тези схващания?
Томаш поклати глава.
— Също като Шрьодингер Айнщайн не можел да пренебрегне дълбоките философски прозрения, предизвикани от квантовата теория. Онова, което най-много го смущавало в квантовата физика, била идеята, че реалността не съществува, ако не е наблюдавана. Той чисто и просто отказвал да го приеме. Вярвал, че тази теория била непълна и един ден учените щели да открият нещо, което ще докаже, че микровселената съществува, независимо от наблюдението и че реалността е ръководена от причинно-следствените връзки. Аргументът на Бор обаче бил, че квантовата теория е кохерентна, а Хайзенберг и Борн стигнали дотам, че я обявили за пълна и завършена. Бор обяснил, че тези вероятности не се дължат на ограничените ни знания, а на дълбоката същност на реалността. Дуелът между двамата започнал на този пети Солвеевски конгрес и продължил дълги години. Опитвайки се да се измъкне от сложната ситуация, Айнщайн представил редица проблеми и примери, които според него доказвали, че квантовата теория греши или — за да се изрази по-меко — не е пълна, но Бор ги оборил до един.
— Достигнали ли са до някакво заключение?
— Накрая Бор убедил Айнщайн, че в квантовата теория всъщност има логика, поради което от 1930 г. авторът на теориите за относителността признат новата теория за вярна. — Историкът вдигна пръст, за да поясни. — Но само отчасти. По-точно Айнщайн започнал да смята, че квантовата теория, макар вярна и последователна, си оставала непълна, тъй като липсвали променливи, които да обяснят нейните странности. Решаващият довод идва през 1935-а — годината, когато Айнщайн изпратил на Бор последната и най-важна задача. В сътрудничество с други двама физици — Подолски и Розен — той провел експеримент, който днес познаваме като парадокса АПР — първите букви на неговите създатели. Идеята за тази задача, чиято цел в крайна сметка била да докаже, че е възможно дадена частица да съществува и без да бъде наблюдавана, тръгва от една дотогава малко известна особеност на квантовата физика, а именно фактът, че една частица въздейства мигновено на друга частица, с която е свързана, независимо на какво разстояние се намират една от друга.
— Мигновено ли? — учуди се Мария Флор. — Не може да бъде! Ако едната от тях се намира тук на Земята, а другата е на отсрещната страна на Млечния път например, те не могат да си въздействат мигновено. Дори със скоростта на светлината пътуването на информацията отнема хиляди години, за да стигне до целта, поради което въздействието не може да бъде мигновено. Както знаеш, трябва да се имат предвид границите на скоростта на светлината.
— Това бил и аргументът на Айнщайн. Оказва се, че едно от следствията на квантовата теория е, че свързаните частици взаимодействат мигновено, независимо от разстоянието помежду им, като така очевидно нарушават ограниченията на скоростта на светлината. Айнщайн поставил Бор пред дилема: или частиците са породени от наблюдението и поведението им противоречи на светлинната скорост и локалната причинност, или са съществували преди акта на наблюдение и следователно квантовата теория е непълна. Той смятал, че този парадокс обозначава втората възможност, защото в първата нямало никаква логика; била толкова невероятна, че я нарекъл spukhafte Fernwirkung или "призрачно действие на разстояние".
— И разбира се, бил прав.
— Само че не така отвърнал неговият противник. Провокиран от този парадокс, Бор накрая признал, че наблюдението определя онтологично една частица и че взаимодействието между частиците наистина е мигновено. Измерването на една частица предизвиквало колапс не само на нейната вълнова функция, но същевременно и на вълновата функция на другата частица, свързана с нея, независимо от разстоянието, което ги разделя, след като споменатите квантови обекти били неделими. Така квантовата теория била пълна.
— Не е възможно! — възкликна директорката на старческия дом. — Щом квантовата теория предвижда подобно нещо, очевидно е непълна! Айнщайн е бил прав!
Убедителният тон, с който тя говореше, породи леко колебание у Томаш. Трябваше ли да й обясни всичко докрай? Той си пое дълбоко дъх. Защо не?
— Парадоксът АПР представлявал наистина сериозен аргумент и Айнщайн се пошегувал с отговора на Бор, като казал, че мигновената комуникация между частиците трябва да е "телепатична". Мислел си, че накрая научната общност ще заеме неговата позиция в дебата. Само че това не се случило. След петия Солвеевски конгрес физиците стигнали до заключението, че правото е на страната на Бор и неговите поддръжници, които до един били привърженици на т. нар. интерпретация от Копенхаген[57] преди всичко, защото била потвърдена от редица експерименти.
57
Най-разпространената интерпретация на квантовата механика, изведена от Нилс Бор и Вернер Хайзенберг, докато работили заедно в Копенхаген през 1927 г. — Б. пр.