— Никого не съм убил — настоя историкът. — Замесването ми в този случай е просто тъжно недоразумение.
— Bullshit[58]!
— Уверявам ви, че нямам нищо общо със смъртта на Белами!
— Така ли? Тогава мога ли да знам какво търсите в апартамента му?
— Тук съм, за да докажа невинността си. ЦРУ се опита да ме ликвидира в Португалия и разбрах, че мога да се измъкна жив от тази история само ако успея да изясня случилото се в Женева. Затова дойдох… дойдохме тук, в апартамента на Франк Белами във Вашингтон. Търсим някакви следи, които да ни помогнат да разрешим случая…
Мъжът е автоматичната пушка M16 се обърна към Мария Флор.
— А вие коя сте?
— Аз я въвлякох в тази история — намеси се Томаш, за да я защити. — Тя няма нищо общо, разбирате ли?
— Млъкнете! — прекъсна го грубо непознатият. — Пъхна ръка в колана си и извади белезници, които хвърли на Томаш. — Сложи това на дясната си китка и я заключи на онази решетка на прозореца.
Историкът се подчини. Закопча едната халка на китката си, а другата — на решетката. Въоръженият се приближи и провери дали всичко е наред.
Сетне се обърна към Мария Флор и посочи към тайна врата до кабинета.
— Да вървим там — заповяда той. — Имам да ви задам някои въпроси.
Без да посмее да противоречи, Мария Флор се отправи в указаната посока и отвори вратата. Малкото помещение бе претъпкано с прашни хартии и вехтории, смърдящи на мухъл. Приличаше на килер. Усети дулото на автоматичната пушка да я побутва напред по гърба.
Непознатият затвори вратата и остана насаме с нея.
Разпитът не продължи дълго. От страх ръцете на Мария Флор така трепереха, че тя не можеше да ги спре. От ужас и срам едва успя да погледне в очите своя похитител. Отговори на въпросите почти механично, с къси изречения и дори не й хрумна да излъже. Изпитваше странно чувство за нереалност, сякаш съзнанието бе напуснало тялото й и я наблюдаваше отстрани как говори. Всичко бе като насън, подобно на преживяването на дона Граса отпреди няколко дни, когато бе получила сърдечен удар.
— Това е всичко — чу тя гласа на непознатия, сякаш точно в този момент се бе събудила. — Сега остава да проверим информацията.
— Всичко ли? — учуди се тя. Разпитът бе приключил бързо и тя притеснено си даде сметка, че имаше само бегла представа за разговора, който бяха провели. Мъжът, насочил оръжие срещу нея, й бе задал няколко въпроса за нея самата и връзката й с Томаш и после я бе попитал какво знае за смъртта на Белами. Накрая разговаряха за обстоятелствата, които я бяха довели в Америка. Мъжът от ЦРУ изглеждаше доволен от отговорите й. Личеше си, че бе обучен да преценява хората и знаеше кога някой лъже или казва истината.
— Ами сега? — попита тя, задъхвайки се от напрежение. — Какво ще стане с нас?
Мъжът от ЦРУ извади други белезници от колана си и ги размаха.
— Искам да стоите мирно и тихо.
Той закопча едната халка на белезниците за китката й и потърси къде да заключи другата. Най-подходящото място, което откри, бе бравата на вратата, която водеше към кабинета. Бутна португалката натам и закопча белезниците за дръжката на вратата. Провери здравината на белезниците и доволен, отвори вратата и махна с ръка.
— Bye-bye.
Непознатият излезе от килера и остави Мария Флор сама. Нямаше стол, на който да седне, не можеше и да легне на пода, защото ръката й бе заключена за бравата. Тъй като нямаше друг избор, с опънати нерви, тя застана на колене пред вратата и усети как нещо трепва в гърдите й и се излива в очите й, мокрейки лицето й.
Не плака дълго. Овладя се бързо и дори почувства облекчение; бе измила страха със солени сълзи, усещаше лекота, сякаш се бе пречистила. Огледа се наоколо и се запита какво да прави. Нищо, каза си тя и подсмръкна. Бе заключена с белезници за вратата и не можеше да се измъкне. В този миг чу шум от кабинета и разтревожена, долепи ухо до ключалката.
Поне щеше да чуе разговора между Томаш и похитителя.
Историкът остана дълго време заключен за решетката на прозореца. През този половин час, който мъжът от ЦРУ прекара насаме с Мария Флор, той се чувстваше ужасно притеснен и едва тогава осъзна напълно що за лудост бе свършил, като я замеси в това приключение. Не трябваше да й позволява да остава с него, независимо от думите й. Трябваше да постави на първо място нейната сигурност.
Като се замисли, идеята, че може да разреши случая с идването си във Вашингтон, му се стори безкрайно наивна. Как му бе хрумнало да позволи на Мария Флор да го придружи? Вярно, тогава нямаше избор — другият вариант бе да живее като преследвано животно, в очакване един ден убиецът от ЦРУ да го намери. В онзи момент, а и сега, пътуването до Америка му се струваше единствената реалистична възможност, с която разполагаше. И все пак той нямаше право да я въвлича в това безумно приключение, неизбежно обречено на провал. Не можеше да си го прости.