Когато похитителят се върна в кабинета, Томаш се опита да прочете в очите му какво се бе случило в килера, дали тя е добре, дали я бе измъчвал. Лицето на непознатия обаче не издаваше нищо, като играч на покер. Вероятно обучението в школата на ЦРУ го бе направило толкова непроницаем. В такъв случай неговият противник несъмнено щеше да използва връзката му с Мария Флор, за да го направи още по-уязвим и да получи от него онова, което иска.
В подобна ситуация му оставаше само една възможност. Трябваше да принизи връзката си с нея, да се престори, че Мария Флор не означава нищо за него и затова няма смисъл врагът му да я използва като оръжие.
— Е? — подхвърли той, прикривайки притеснението си под маската на безразличието. — Как ви се стори момичето? Страшно парче е, нали?
Мъжът от ЦРУ се взря в Томаш, за да разбере какво се крие зад този коментар.
— Какви са отношенията ви с нея?
Томаш сви рамене, правейки се на незаинтересован.
— Нищо особено. Тя е красива жена, приятна компания, нищо повече. Обаче няма нищо в главата си, милата. Тъпа се е родила и тъпа ще си остане. Вие, американците, наричате такива жени bimbo, нали? Ами тя е такава. Хубава и тъпа. Позволих й да дойде с мен, за да ме разсейва, това е.
— Стори ми се, че тя ви харесва.
"Опитваш се да ме подхлъзнеш" — помисли си заложникът. Трябваше да внимава с въпросите на похитителя си.
— Сигурно е заради зелените ми очи — отвърна той с престорено презрение. — Аз пък си падам по балконите й. — Той се насили да се усмихне. — И по невероятните неща, които прави с устата си, разбира се. Има вълшебен език.
Мъжът от ЦРУ не каза нищо, за момент остана загледан в заложника, сякаш все още го преценяваше. След това се приближи, спря на метър от него със свиреп поглед, оголени зъби и танцуващата в ръцете му M16.
— Сега ми разкажи цялата история от самото начало, ясно? — нареди той с напрегнат и заплашителен глас. — Видях доклада за убийството в Женева и искам да знам какво си търсил в ЦЕРН и как името ти се е озовало в загадката, намерена в ръцете на жертвата, посочвайки го като ключ към смъртта и. Искам да ми обясниш всичко много подробно.
Историята, която Томаш имаше да разкаже, не бе никак кратка, но в този момент разполагаше единственото с времето. Фактът, че не познаваше похитителя си, неговите позиция и мотиви, го караше да се чувства така, сякаш се движеше пипнешком в тъмното. Този мъж беше от ЦРУ и със сигурност не беше приятел. Или казано по-точно — той бе негов враг. Освен това очевидно добре познаваше подробностите около смъртта на Белами в ЦЕРН. Най-вероятно бе част от екипа по залавянето на убиеца, който според ЦРУ бе Томаш. Все пак още не му беше пуснал куршум в главата, но при тези обстоятелства историкът не считаше това за много окуражаващо.
Останал без избор и знаейки, че похитителят вече бе разпитал Мария Флор, Томаш разказа за всичко, което се бе случило от самото начало — пътуването до Женева, антикварния търговец, посещението в ЦЕРН, връщането в Португалия, големия пентаграм, изпратен от непознат от Женева, срещата с агента от ЦРУ в Коимбра, престрелката и преследването, разкритията, които бе направил за загадката на Белами, връзката между препратката към Томаш Нороня като Ключа и ръкописа Ключът на Соломон, появата на големия пентаграм и посланията, закодирани от едната страна на магическия амулет, който бе получил от Женева.
— Нося големия пентаграм със себе си — каза той. — В джоба ми е. Ако искате да го видите, ще ви го покажа.
Мъжът от ЦРУ извади магическия амулет от джоба на Томаш и го разгледа. Зададе няколко въпроса за печата на Соломон, а заложникът насочи вниманието му към географските координати, издълбани в краищата на пентаграма, указващи местоположението на Лангли. Похитителят прекъсваше разказа от време на време, за да изясни някои детайли или за да зададе въпрос.
Когато Томаш приключи историята, мъжът изглеждаше доволен. След кратка пауза, за да обмисли онова, което току-що бе чул, той извади от колана си малко ключе, приближи се до заложника и отключи белезниците. Този развой на събитията изненада Томаш. Очакваше всичко, но не и да го освободи.