Непознатият му се усмихна.
— Казвам се Питър — представи се той. — Приятелите ме наричат Пит.
— Приятно ми е — отвърна Томаш, докато разтриваше охлузената си китка и се опитваше да прикрие подозрителността си. Тази внезапна любезност му се струваше съмнителна. — Но кой всъщност сте вие?
След като постави белезниците на колана си, откъдето по-рано ги бе свалил, Питър протегна ръка и се здрависа с историка със силно, почти възторжено ръкостискане.
— Аз съм синът на Франк Белами.
LIV
Тематичната голяма карта на Вашингтон заемаше цяла стена в тесния кабинет, който майор Фуентес използваше малкото пъти, когато ходеше в централата на ЦРУ в Лангли, и беше толкова подробна, че на нея бяха отбелязани дори дърветата. Майорът се гордееше, че е методичен и способен мъж, следващ добрата традиция на мексиканските си баби и дядовци, които, макар да бяха емигрирали в Тексас в началото на XX век, не забравиха ацтекския език. Поради тази методичност той бе окачил на стената план на града. Вярваше, че така по-бързо ще открие обектите.
— Първа точка на засичане — прошепна той, докато вземаше едно зелено кабарче. — Летище "Дълес".
Заби кабарчето върху картата, където се намираше международното летище на Вашингтон, което впрочем не се намираше далеч от Лангли и южния бряг на Потомак.
Взе друго кабарче, този път жълто, и погледна доклада в досието на Томаш Нороня.
— Втора точка на засичане — обяви той, отправяйки се към картата. — Банкоматът до един магазин "Уолмарт" в Джорджтаун.
Постави кабарчето на картата. Отстъпи две крачки назад и се опита да анализира разположението на двете точки. Зелената не му говореше нищо повече, освен че обектът е пристигнал в града, тъй като всеки, който влизаше в страната, минаваше задължително през летище "Дълес". Жълтата обаче го заинтригува. Нищо не принуждаваше Томаш Нороня да посети точно този магазин в Джорджтаун.
— Щом тогава си отишъл в "Уолмарт" — отбеляза той, размишлявайки на глас, докато потъркваше брадичката си, — значи, си отседнал някъде в района…
Но къде? Прегледа списъка на близките хотели, къщи за гости и мотели. Всички те вече бяха проверени и имената на заподозрените не фигурираха в списъците на гостите. Възможно бе да са ползвали фалшиви имена, помисли той, но в такъв случай биха сторили същото при преминаването си през Бюрото по митнически контрол и имиграция на летище "Дълес". Освен това се изискваха средства и умения за фалшифициране на паспорти, което, предвид профилите и на двамата, му се струваше малко вероятно. Имаше си работа с бегълци аматьори, а не с професионалисти. За да ги залови, трябваше да се постави на тяхно място и да мисли като тях.
Фуентес присви очи, докато разглеждаше картата.
— Не, вие се укривате в Джорджтаун…
"Трябва да подредя мислите си", реши майор Фуентес. Предвид часа, в който бяха купени лаптопите, каза си той, обектът със сигурност се бе установил някъде наблизо. Взе пергел и очерта окръжност около магазина на "Уолмарт" в Джорджтаун. Отново отстъпи назад и разгледа местата, които се намираха в кръга.
— Ред Скуеър, Международният културен център, стадионът "Харбин Фийлд", университетът Джорджтаун…
Той впери поглед в последната локация. Джорджтаунският университет. Грабна нетърпеливо папката и извади досието на Томаш Нороня. Документът представляваше биография, която той отново прочете внимателно. Според биографичната справка обектът дълги години е бил професор в Нов лисабонски университет. Вдигна поглед и отново се взря в Джорджтаунския университет, указан на картата. Остана така няколко секунди, докато обмисляше идеята си. Подобно нещо не можеше да е съвпадение, реши той. Все пак в неговата работа не съществуваха случайности. Той бавно и решително протегна ръка и взе едно червено кабарче, което постави върху картата на Вашингтон там, където бе отбелязан районът на университета.
— Знам, че си там, cabron[59]!
LV
Рязката промяна в поведението на Питър събуди подозрения у Томаш. Ако мъжът, който го бе разпитал, наистина бе син на Белами, неговите мотиви изглеждаха очевидни — със сигурност искаше да знае кой е убил баща му. Но дали наистина стоеше пред сина на стария агент? Какво му гарантираше, че отново не участваше в игричките на шпионските агенции, в които симулираха различни ситуации, за да манипулират жертвите си? Как можеше да е сигурен, че Питър не е агент на ЦРУ, който се представя за такъв, какъвто не е? И дали това е истинското му име?