Майор Фуентес не отговори веднага. Вместо това извади бележника си от джоба, за да провери серийния номер. Съвпадаше с този, който бе вписан в регистрите на "Уолмарт" срещу артикула, закупен малко след като Томаш Нороня бе изтеглил пари от банкомата до магазина. Вече нямаше съмнение, че е почукал на правилната врата.
Агентът от ЦРУ се обърна и се взря в португалския математик с напълно променено изражение. Вече не бе прилежният инспектор по хигиената в университетския кампус, а психопатът, който разузнавателната агенция използваше за най-кървавите си операции.
— Къде е приятелят ви?
При тези думи Жорже преглътна сухо. Започваше да подозира, че са го пипнали; не знаеше точно как, не бе сигурен в нищо, освен в плашещо суровия поглед на мъжа пред него.
— Той… той не е тук.
— Къде отиде?
— Не знам — излъга математикът. — Не ми каза.
Майор Фуентес пъхна ръка в джоба си, извади служебната си карта от ЦРУ и я показа на изплашения си събеседник.
— Ще повторя въпроса възпитано само още веднъж — предупреди той със злокобен тон, докато все още размахваше картата си пред лицето на Жорже. Къде отиде приятелят ви Томас Нороня?
По слепоочието на португалеца се плъзна капчица пот. Служебната карта от ЦРУ потвърждаваше, че това посещение се дължи на снощното безумно хакерско приключение.
— Не знам — отвърна умолително той. — Кълна се, че не знам. Потта се стичаше по пребледнялото му лице, което заблестя от влагата. — Но… но моля ви, не се сърдете, ние го направихме на шега, не искахме…
С бързо движение майор Фуентес нанесе жесток удар в корема на математика и когато той се сви с приглушен вик, заби юмрук в скулата му. Жорже някак театрално се строполи на пода почти в безсъзнание, като парцалена кукла. Без да губи време, нападателят пъхна ръцете си под тялото му, вдигна го без усилие и го сложи върху леглото по гръб. Взе въже и завърза ръцете и краката му за рамката, така че позата на португалеца напомняше на Витрувианския човек на Леонардо да Винчи.
Когато приключи, майор Фуентес отиде до чешмата в банята и напълни чаша вода. Върна се в стаята и я плисна върху лицето на замаяния Жорже.
— Какво? — заекна заложникът, идвайки на себе си. — Какво… какво се е случило?
Майор Фуентес дръпна стола, който стоеше до малкото бюро, завлече го до нощното шкафче край леглото и седна. Наведе се над Жорже, сякаш искаше да прошепне нещо в ухото му.
— Да те видим сега, cabron — промълви той със стържещ глас. — Искам да знам къде отиде твоят приятел Томас Нороня. Не се съмнявай, че с добро или с лошо ще ми кажеш всичко. Ти избираш. Искаш ли да го направим по приятния начин, или предпочиташ мъчителния?
Все още замаян, математикът разтърси глава като мокро куче. Вече напълно дошъл на себе си, той се взря в нападателя, а в погледа му изненадващо проблесна дръзка искра.
— Не може да правите това! — извика той, възмутен, че похитителят му е преминал границата. — Незабавно ме пуснете! Имам права и искам да ги уважавате! Искам адвокат и няма да кажа и дума, докато не го доведете, разбрахте ли?
— Гледаш много съдебни филми, глупако — изръмжа Фуентес, докато отваряше куфарчето си, за да извади бяла кърпа. — Сега ще ти покажа малко по-различен филм, нещо като "Тексаско клане". Не знам дали харесваш жанра.
С бързо движение той натъпка кърпата в устата на Жорже и залепи дебела лента лейкопласт върху нея.
Безпомощната жертва се опита да маха с ръце и крака, за да се освободи, но те бяха завързани здраво и единствено успя да издаде приглушени стонове.
След като се убеди, че е поел пълен контрол над ситуацията, агентът от ЦРУ се върна до куфарчето си и извади малък кафяв несесер. Отвори го, а вътре се виждаха няколко метални инструмента. Избра един и го размаха пред очите на Жорже, за да му покаже какво го очаква.
Клещи.
— Сеансът започва.
Обездвижи лявата ръка на португалеца, пъхна кутрето му в острата щипка и силно стисна.
— Мммм! — изрева Жорже, опитвайки се да вика през кърпата. — Ммммм! Ммммм!
От кутрето пръснаха струи кръв, докато мъжът отчаяно се тресеше на леглото, обезумял от болка и безсилие, с червено, потно лице и изхвръкнали очи, замаян от страданието. Но инструментът в ръката на майор Фуентес продължаваше да разкъсва плътта и костите, сякаш мъжът изпитваше пълно безразличие към ужаса на болката. След като отряза пръста, той го показа на жертвата.
— Виждаш ли докъде те докара инатът ти? — попита той с невинно изражение. — Ако продължаваш да се правиш на идиот, ще отрежа всичките пръсти на ръцете и краката ти, ясно? Ако това не те убеди, ще отрежа китките и глезените ти и ако и тогава не проговориш, ще се заема с лактите и колената ти. След това идва ред на раменете и бедрата. — Майор Фуентес повдигна вежди. — Схвана идеята, нали? Ще те направя на парчета бавно и много болезнено. Няма да ти хареса. — Тонът му стана по-мек. — Затова направи си услуга. Разкажи ми абсолютно всичко, става ли? Гарантирам, че това ще ти спести много страдания. — Погледът му остана прикован в заложника в очакване на неговото решение. — Измънкай два пъти, ако си съгласен.