— Мммм… мммм…
С рязко движение агентът от ЦРУ свали лепенката от устата на Жорже, извади кърпата и го остави да възстанови дишането си.
— Е? Къде отиде твоят приятел Нороня?
Лицето на Жорже бе сгърчено от болка. Дишаше тежко, но въпреки това успя да се съвземе достатъчно, за да се съсредоточи върху отговорите.
— Той… той отиде в дома на онзи тип от ЦРУ.
— Кой?
— Онзи… който умря в Женева.
— Франк Белами?
— Да, може би. — Думите излизаха на пресекулки, докато се опитваше да си поеме дъх. — Не запомних името му.
— Къде е тази къща?
— Апартамент. Не си спомням точния адрес, кълна се.
— Тук във Вашингтон ли?
— Да. В района на "Дюпон Съркъл".
Майор Фуентес отново напъха кърпата в устата на заложника и залепи лейкопласт върху устните му. След това извади мобилния си телефон, намери номера в списъка с контакти и го набра.
— Надявам се, че имаш добри новини каза Хари Фъч, когато отговори на обаждането. — Хвана ли го?
— Почти. Изглежда, е отишъл в апартамента на мистър Белами.
— Гледай ти! — учуди се шефът на Националната служба за тайни операции. — Копелето не си губи времето.
— Трябва ми адресът.
— "Дюпон Съркъл". Сдобих се с тази информация още вчера заради… ами заради друга операция. Искаш ли точния адрес?
— Ако не ви притеснява.
— Ще го проверя и веднага ще ти го изпратя.
Връзката прекъсна, очевидно от страна на Фъч, и майор Фуентес прибра телефона в джоба си. Сведенията, дадени от шефа на Националната служба за тайни операции относно местоположението на апартамента на Белами в района на "Дюпон Съркъл", съвпадаха с думите на заложника. Вече не му бе нужен.
Плъзна ръка към кобура и извади любимото си за подобен вид операции оръжие — полуавтоматичния "Зиг Про". След това взе заглушителя и го зави на дулото на пистолета.
— Мммм! Мммм!
Проснат на леглото, въпреки болката от ампутирания пръст, Жорже наблюдаваше процедурата с нарастващ ужас.
Агентът забеляза реакцията на заложника и се усмихна.
Приключи с приготовленията, стана и отиде до гардероба за възглавница. Върна се до леглото, притисна възглавницата върху лицето на Жорже, сякаш искаше да го задуши, и опря дулото на пистолета в нея.
— Ммм! Мммммм!
Стреля.
LIX
Не вярваше на ушите си. Като чу последните думи на Томаш, Питър застина. Синът на Франк Белами остана неподвижен няколко дълги секунди, взирайки се в лицето на събеседника си, за да го разгадае, да разбере дали се шегува, или говори сериозно. Прехвърли в главата си основните теми от разговора им през последния час в търсене на следи, които биха го довели до подобно заключение. Не се сети за нищо особено.
— Знаете кой е убил баща ми? — попита той невярващо. — Как е възможно?
Историкът направи жест с ръка във въздуха, за да покаже пространството наоколо.
— Всички доказателства са тук.
Домакинът огледа стаята, спря погледа си върху сложените в рамка снимки, окачени на стената, предметите върху бюрото, чекмеджетата и рафтовете с книги, опита се сам да различи следите и да разбере какво крият, но нищо пред очите му не му подсказваше какво се е случило в Женева.
— Сигурно се шегувате…
— Напротив, говоря сериозно. Сигурен съм, че знам кой е убил баща ви, как го е направил и защо.
— Кой?
— Преди да ви кажа — обясни историкът, — трябва да прочета проекта "Квантово око", за да потвърдя подозренията си.
Питър унило се усмихна.
— Тогава ще трябва да намерим проклетия проект — отбеляза той. — А това, струва ми се, няма да е лесно.
— Грешите. Знам къде го е скрил баща ви.
Тъжната усмивка по лицето на Питър отстъпи място на искрено изумление.
— МОЛЯ? Нима твърдите, че знаете къде е скрито "Квантово око"?
Томаш се надигна от стола.
— Разбира се — отвърна той. — Но всяко нещо с времето си. — Махна с ръка към вратата на килера. — Може би е време да освободите онази нещастница, милата. Затворена е там от немалко време…