Като чу тези думи, дъхът на Томаш секна. Знаеше, че те са предупреждение за нещо лошо. В тази ситуация, досети се той, можеше да става дума само за майка му. От няколко години тя живееше в старческия дом в Коимбра, на който Мария Флор бе директор, а тонът на гласа й не предвещаваше нищо добро.
— Майка ми ли? — попита Томаш след дълга пауза, останал без дъх. — Случило ли се е нещо?
— Страхувам се, че да.
Дълбоко в себе си се надяваше тя да го успокои, да му каже, че обаждането няма нищо общо с майка му. Отговорът й му дойде като плесница.
— Какво? Какво? — поиска да узнае той. Стомахът го сви от напрежение. — Какво става?
От другата страна на линията настъпи кратка пауза, сякаш Мария Флор търсеше подходящите думи, с които да му съобщи новината.
— Майка ти получи инфаркт — каза тя с най-нежния глас, на който бе способна. — Ела бързо. Бързо, разбра ли?
Новината остави Томаш втрещен, без думи, с празен поглед и отворена уста. Вече бе изгубил баща си и знаеше, че един ден ще изгуби и майка си, но се надяваше, че това ще е след време, нещата ще се случват бавно, дните няма да минават така бързо, неизбежното ще се отлага безкрайно и няма да изгуби и двамата си родители толкова скоро.
— Тя… — заекна Томаш, опитвайки се да зададе ужасяващия въпрос, който умът му отказваше да произнесе. Самата мисъл за смъртта сякаш стискаше сърцето му в юмрук. — Тя…
Тиха въздишка се изтръгна от другата страна на линията.
— Майка ти е в кома и не й остава много.
IV
Ъгловото огледало му подсказваше, че нещо не е наред с възела на вратовръзката. Развали го и го върза отново, като този път го заглади, за да захване по-добре дебелата част от копринения плат. Огледалото потвърди, че сега възелът бе съвършен — голям и вдлъбнат по средата. Погледна часовника си и установи, че вече е седем сутринта.
Часът бе настъпил.
Извади мобилния си телефон и потърси номера на директора на Националната служба за тайни операции към ЦРУ. Откри в контактите си Хари Фъч, натисна бутона и чу сигнала за звънене.
— Халдерман, копеле такова! — отговори гласът от другата страна на линията. — Какво искаш?
— Белами е мъртъв.
— Научих. Добра новина, а? Агенцията няма нужда от реликви като него.
— Швейцарците разследват случая като убийство, а това може да усложни нещата. Смяташ ли, че има повод за тревога?
Отговорът се забави, сякаш събеседникът от другата страна на линията внимателно подбираше думите си. Когато най-сетне проговори, гласът на Фъч звучеше много предпазливо.
— Нима намекваш, че моята служба е очистила стареца? — попита той с писклив тембър. — Самият аз се чудех кой би спечелил най-много от разкарването на дядката. И познай кой е първият, за когото се сетих? — Тонът на Фъч стана твърд. — За тебе, кучи сине!
— Не ми приписвай тази гадост! — изръмжа Халдерман. — Как смееш!
— Все някой ще поеме вината за това, драги — предупреди директорът на службата за тайни операции. — Защото някой го е убил, а аз вече се погрижих да не заподозрат мен.
— Аз също имам готово алиби, затова много внимавай какво ще направиш, ясно?
Разговорът замря за кратко, докато всеки обмисляше позицията на другия.
— Слушай, бележката, оставена от стария, може да реши проблема — предложи Фъч помирително. — Видя ли я?
— Чака ме в кабинета ми — комплимент от посолството ни в Берн. Защо, каква е идеята ти?
— Там е написано някакво име, нали така? Това си е чист късмет! Трябва да погнем този тип с всички сили. Случайно да знаеш кой с?
— Един португалец — историк и криптоаналитик, който, макар и досаден, вече два пъти ни е сътрудничил. Веднъж по повод на Иран и втори път заради Ал Кайда. Отракан пич, трябва да внимаваме с него.
— Да внимаваме ли? Шегуваш ли се, или какво? Откога шефът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ се страхува от някакво копеле? Не… Този пич е прецакан.
— Добре, но той бе доста смел онзи път, когато се справихме с Ал Кайда, помниш ли?
— Ал Кайда ли? Чакай, не ми казвай, че това е португалецът, който… който…
— Точно той. Тогава случаят бе засекретен в името на националната сигурност и не стигна до вестниците, но аз го видях в действие и повярвай ми, драги, умът на този тип наистина щрака. Не трябва да го подценяваме.
— Хм, чудя се как името му е попаднало в бележката от стареца.
— Аз също. Блъскам си главата, но не намирам отговор. Вярно е, че Франк се държеше зле с него, но знам, че го ценеше. Какво го е накарало да напише името му, преди да умре, е загадка.
Фъч замълча, докато размишляваше. Когато заговори отново, тонът на гласа му не търпеше възражения.