Американецът се обърна и се отправи към коридора.
— Какво да се прави! — примири се той. — Натам е.
Прекосиха коридора в мълчание. Посетителят остана изненадан от онова, което видя; очакваше седалището на ЦРУ да е студено и затворено, пълно с високотехнологични устройства за сигурност, но всъщност приличаше на обикновена бизнес сграда на някоя голяма компания. Тук-там се виждаха автомати за напитки, шоколади и сандвичи. Стените на коридора се редуваха с големи прозорци, през които се виждаше градината, и въпреки нощния час човек оставаше с впечатление, че в комплекса има много зеленина. От време на време срещаха по някой костюмиран служител с чаша кафе или поничка в ръка или хигиенисти, въоръжени с кофа и парцал, които използваха спокойствието ма нощта, за да свършат работата си.
Стигнаха до метална врата с електронно табло и клавиатура в стената. Питър доближи картата си до магнитната система, набра някакъв номер и притисна показалец, за да регистрира пръстов отпечатък. Вратата се отвори.
— Тук започва зоната с ограничен достъп — предупреди той и дискретно погледна към ъгъла на охранителната камера, монтирана на тавана. — Престорете се, че правите същото като мен преди малко.
Посетителят го послуша и допря пропуска си до сензора на таблото, престори се, че набира кода и доближи пръста си до металната пластина, която регистрираше пръстовите отпечатъци, но без да я докосва. След това се залепи за Питър и двамата минаха през металната врата.
Влязоха в зоната с ограничен достъп и по-високо ниво на сигурност. Всъщност тук обстановката не се различаваше особено от тази в предишното помещение. Повечето зали бяха празни, вероятно поради късния час, но в някои кабинети кипеше работа — вероятно екипите, ръководещи операции в други части на света като Азия, където денят вече бе започнал.
След като минаха през вътрешен двор, се озоваха пред друга врата и Питър повтори процедурата за достъп. Вратата се отвори и домакинът направи знак на госта си да влезе.
— При нормални обстоятелства картата не би ми дала достъп до този кабинет обясни той. — Но съм упълномощен да влизам тук благодарение на баща ми. Явно правото ми на достъп все още не е анулирано.
— Какво? Имате достъп само заради баща ви? Нима децата на директорите имат по-специални права?
Влязоха в преддверие с бюро и дивани, което приличаше на чакалня. Имаше и друга врата с режим на достъп, която Питър също отвори с помощта на картата си, код за сигурност и пръстов отпечатък.
Като истински домакин той се дръпна от входа и направи знак на португалеца да влезе пръв.
— Да, когато става дума за кабинета на собствения ти баща.
Томаш Нороня най-сетне се озова в работния кабинет на Франк Белами.
LXVI
Десния прав удар попадна върху скулата на Мария Флор в момента, в който влезе в черния шевролет, паркиран на рампата до входа на терминала. Тя изпадна в несвяст и майор Фуентес, без да губи време, я настани на мястото до шофьора. Заключи вратите, запали двигателя и потегли по магистралата към Вашингтон, оставяйки летище "Дълес" зад гърба си.
На първия изход обаче слезе от магистралата, продължи по второстепенен път, след което пое по шосе, което пресичаше гора от американски борове. На един тесен завой майорът сви по невзрачен черен път; познаваше добре този маршрут, който го изведе до изолирано открито пространство. Паркира до един храст и се зае с тялото на все още замаяната заложница — заключи китките й за закопчалката на предпазния колан и окова краката й. Когато приключи, огледа работата си.
Условията не можеха да се сметнат за идеални, леглото винаги бе за предпочитане, но предвид обстоятелствата и така ставаше. Спомни си, че веднъж бе разпитвал талибан в кола и въпреки че условията не бяха перфектни, всичко бе минало добре.
Отвори вратичката на бара в колата и извади бутилка газирана минерална вода. Отвори я и лисна студената течност върху лицето на жената.
— Какво… къде съм? — попита тя на португалски. Идваше постепенно на себе си, но все още заваляше думите като пияна. — Какво става?
— Сеньорита Секейра — повика я агентът от ЦРУ. — Сеньорита Секейра, чувате ли ме?
Все още мътният поглед на португалката се фокусира върху мъжа, който й говореше.
— Какво се е случило? — Опита да се раздвижи и разбра, че ръцете и краката й бяха оковани. — Какво е това? Защо сте ме вързали така? Пуснете ме!
Очевидно бързо идваше на себе си и вече бе почти в пълно съзнание.
— Сеньорита Секейра, трябва да ви задам няколко въпроса — каза майор Фуентес, като пренебрегна молбите на пленницата си и продължи по определената за този тип разпити процедура. — Можем да го направим по два начина — с добро или с лошо. Кой от двата предпочитате?