— Прав сте, така е.
— Другото нещо, което това второ послание потвърждава, посочвайки географските координати на кабинета на баща ви, е, че тайната, която той е искал да ни предаде, се намира в това помещение, а ключа ще намерим тук, в Kryptos.
Двамата мъже се загледаха в скулптурата, докато размишляваха какво има в нея, което да им даде решение на проблема.
— Но какво ли е? — запита се Питър, потърквайки брадичката си. — Мислите ли, че този ключ се крие в третото послание?
Двамата насочиха внимание към следващото табло.
— Възможно е — призна Томаш, макар лицето му да издаваше, че не бе особено запален по идеята. — Но не мисля така. Знаете ли, това послание било закодирано чрез система на разместване. То също е разгадано и съдържа цитат от книгата на Хауърд Картър за откриването на гробницата на Тутанкамон. И по-конкретно за момента, в който Картър отворил критата.
— Ето това е. За да отвори криптата, се е нуждаел от ключ.
Но Хауърд Картър не е използвал никакъв ключ, за да стигне до гробницата на Тутанкамон. Затова не мисля, че това послание съдържа решението на нашия проблем.
Вече изгубил търпение, Питър си пое дълбоко дъх.
— Щом решението не е в първото послание, нито във второто и третото, къде, по дяволите, може да се намира? Четвъртото послание очевидно е извън играта, след като все още не е разгадано. В такъв случай баща ми не би могъл да го използва.
— Може би — съгласи се историкът. — А може би пък не.
— Какво искате да кажете?
Томаш не отговори веднага. Вместо това се приближи до четвъртото табло и го разгледа замислено, сякаш се опитваше да открадне тайната му.
— Отговорът се намира именно в четвъртото послание.
LXX
Едно бе сигурно — освен неочаквани, събитията от последните няколко часа представляваха истински кошмар за Мария Флор. След шока, който изживя, като чу Томаш да я нарича глупава красавица, и тъкмо когато щеше да хване полета за Европа, за да се отърве от историка, който така я бе унижил по време на ужасяващото им преживяване във Вашингтон, португалката бе арестувана, ударена така, че да загуби съзнание, а след това завързана в някаква кола. Сякаш това не стигаше, ами и похитителят бе запушил устата й и я бе заплашил с клещи. За малко да загуби кутрето си, но я спаси телефонно обаждане.
— Какво? — заговори мъжът, който я бе отвлякъл. Въпреки че следеше трафика, докато шофираше, непознатият бе забелязал вълнението на жертвата си. — Стой мирна, ясно? Само след малко ще ти дам онова, от което се нуждаеш, хубавице. Спокойно.
От това й стана ясно, че "спасена" не беше точната дума. Телефонното обаждане не я бе спасило, само й бе дало още малко време. Не бе чула много от разговора на нейния палач с човека, който се бе обадил, но бе разбрала, че ще я използват като стръв, за да заловят Томаш. Подобна възможност я ужасяваше, тъй като от разговора, който бе подслушала през ключалката, когато Питър ги бе хванал в апартамента, бе разбрала, че историкът не я смята за нищо повече от красива вещ. Нямаше да поеме риска да я спасява. И дори Томаш да се появеше, как би й помогнало това? Какви шансове имаше обикновен учен срещу професионалист от ЦРУ?
Вързаните китки я боляха и ръцете й бяха изтръпнали — със сигурност заради въжетата, които бяха толкова стегнати, че пречеха на циркулацията на кръвта. Ако похитителят ги разхлабеше малко, това щеше да я облекчи. Но как да поиска такова нещо, щом той дори не й бе свалил превръзката от устата?
— Ммм! — простена тя в опит да му покаже, че иска да каже нещо. — Ммм! Ммм!
Като чу приглушените стонове на Мария Флор, похитителят отклони поглед от пътното движение и се взря в нея. Усмихна се злобно и се поддаде на изкушението, като протегна ръка и опипа гърдите й.
— Материалът е добър! — отбеляза той. — Жалко, че няма да мога да му се насладя. Щеше да ти хареса. — Той въздъхна. — Знаеш как е. Аз съм професионалист и не смесвам работата с удоволствието. — Мъжът се разсмя. — Ти губиш.
Португалката се размърда енергично в желанието си на всяка цена да се освободи от ръцете на агента от ЦРУ.
— Ммм! Ммм!
— Опъваш се, а? Харесвам това у жените. Възбужда ме, знам, че разбираш за какво говоря. — Пое си дълбоко дъх, сякаш се предаваше пред дълга си. — За съжаление, това ще свърши зле за теб.
Хвърли й последен поглед и отново се съсредоточи върху трафика. От време на време лицето му се осветяваше от фаровете на колите, които се движеха в насрещното платно, но това се случваше рядко. В този час нямаше много движение.