Носена на ръце като дете, португалката се почувства истински безсилна. Мъжът я държеше здраво, но тя продължаваше да се мята и да се оглежда наоколо, за да разбере къде се намира.
— Ммм…
При дадените обстоятелства не й бе лесно да се ориентира. Единственото, което разбра по сградите и нощните светлини, бе, че бяха навън, в града, затова се опита да види дали наоколо няма полицай или просто случаен минувач, но вече минаваше два сутринта и не забеляза никого. Освен това, осъзна португалката, щом похитителят й я превеждаше оттам, значи, предварително се бе уверил, че наоколо няма опасност от неудобни свидетели.
Изведнъж се разтресе и си даде сметка, че мъжът, който я носеше, изкачва някакви стълби. Погледна надолу с усилие и видя стъпалата. След това се изви нагоре, но главата на агента от ЦРУ й попречи да огледа фасадата на сградата, преди да влязат вътре. Успя да различи само странна статуя на отсрещния парапет на стълбището, която приличаше на египетски сфинкс, след което забеляза класическите и древни контури на гръцката архитектура на съвременна сграда в столицата на Америка.
Когато влязоха, непознатият я занесе в голяма зала и я остави на полирания мраморен под. Мястото изглеждаше странно, а Мария Флор все още бе вързана и не можеше да се помести от ледения и твърд под и да смени неудобната поза. Успя само да прегъне тялото си така, че да седне със завързани крака и ръце. Огледа се наоколо и разбра, че се намира в правоъгълен пуст салон с високи стени, солиден дъбов таван, поддържан от дорийски колони от зелен гранит. В центъра имаше бяла мраморна маса, а от тавана висяха овални лампи от алабастър. Обстановката напомняше на античен египетски храм — високите прозорци бяха декорирани с йероглифи, а на входа имаше мрачни седящи статуи на фараони. Мария Флор нямаше представа кое е странното място, на което се намираха; приличаше на театрален декор, но всичко изглеждаше истинско.
Мъжът от ЦРУ забеляза объркването на заложницата си и махна с ръка във въздуха.
— Добре дошла в гробницата.
LXXV
Хвърли бърз поглед към часовника на стената в кабинета на Франк Белами и предвид времето, което оставаше на Мария Флор, Томаш усети пристъп на гадене.
Петдесет и осем минути.
По-малко от час. Осъзнаваше, че времето тече неумолимо. Освен това не бе напълно сигурен, че бе взел правилното решение. Нищо не му гарантираше, че ще успее.
— Какво правим тук? — попита Питър, озадачен, че португалецът отново настоя да отидат в кабинета на баща му. — Това място е претърсвано хиляди пъти милиметър по милиметър и нищо не е открито. Какво очаквате да намерите тук?
В отговор Томаш посочи с палец към скулптурата, която се виждаше през прозореца.
— Забравихте ли, че Kryptos ни помогна да разтълкуваме посланието на баща ви, оставено в големия пентаграм?
— Именно защото не съм забравил, съм много учуден, че ни доведохте тук. Нека ви припомня, че препратката от големия пентаграм към Kryptos ни посочи Берлин, тоест баща ми ни казва, че "Квантово око" е в Берлин. — Той се поколеба дали нещо не му убягва. — Или пък не?
Историкът пресече кабинета, а тримата американци го последваха.
— Разбира се, че е в Берлин.
— Какво означава това? — попита Фъч. — Нима ще ходим в Берлин?
Без да го удостои с отговор, Томаш спря пред голямата планисфера от времето на Студената война, която Франк Белами бе окачил на стената, и скръсти ръце на гърдите си.
— Не забелязахте ли нещо необичайно в тази карта?
Американците разгледаха контурите на света върху планисферата от 1950 или 1960 г., чиито граници на някои страни като Виетнам, Йемен и Германия вече не бяха актуални.
— Кое е странното?
Историкът протегна ръка и посочи червените точки, които обозначаваха градовете.
— Обърнахте ли внимание, че тук са отбелязани световните столици? Ето, имаме Вашингтон, Лондон, Париж, Берлин, Москва, Пекин, Токио…
— И какво?
Историкът се обърна и впери поглед в мъжете от ЦРУ като учител, който се взира в непослушните си ученици.
— Нима не си давате сметка, че тези градове са големи столици?
— Разбира се — обади се Питър. — Само че все още не разбирам какво общо има това…
— Тази карта е създадена по време на Студената война. Само че тогава един от тези градове не е бил столица на особено важна страна, нали?
Погледите на всички в кабинета попаднаха върху една и съща червена точка в сърцето на Европа.
— Fuck! — възкликна Хари Фъч, който най-сетне бе разбрал какво има предвид португалецът. — Как може да ни убегне подобно нещо! Столицата на Западна Германия по онова време беше Бон!