В кома е и не й остава много.
Последните думи на Мария Флор по телефона отекваха в съзнанието му. Майка му е в кома. По-точно беше, когато получи обаждането. Кой знае какво й се е случило междувременно? Нали Мария Флор каза, че й остава малко време. Какво значи "малко"? Минути, часове, дни? Дали на тази възраст и след сърдечен удар майка му все още бе в кома? Ами ако през това време състоянието й се бе влошило? И ако след обаждането, докато той пътуваше натам, майка му бе… ако тя бе…
— Ах, ето пак! — изрева Томаш в колата, изнервен и безсилен, като отново заудря с ръце по волана. — Не ми излиза от главата…
Колкото и да се стараеше да мисли за друго, отново се връщаше на основния проблем, сякаш в ума му се въртеше надраскан диск. Майка му бе получила сърдечен удар, лежеше в кома и не й оставаше много време. Очевидно смъртта беше неизбежен изход. Каквото и да направи, каквото и да мисли, нищо не можеше да промени тази тежка и неумолима истина. Майка му се намираше на прага на смъртта и той скоро щеше да остане сирак. Знаеше, че животът е такъв, какъвто е — лек полъх във вечността, кратък миг на размаха на крилете на пеперуда, искра от светлина, която пламва и угасва в дълбокия мрак, една победа, която накрая се превръща в загуба, път, който, макар и с безброй завои, винаги свършва в бездната, усмивка, която изчезва в сълзи.
И все пак се надяваше. Господи, колко силно се надяваше тя да остане с него още известно време, само още малко, само още…
Камбанарията.
Очертанията на града, над който се извисяваше камбанарията на стария университет, прекъсна мислите му и погледът му бе изпълнен от магията на мястото.
Бе пристигнал в Коимбра.
Изкачи стъпалата с бърза стъпка и продължи по коридора на болницата, като заобикаляше носилките, задъхваше се и вдишваше острата миризма на мербромин и етилов алкохол, която се носеше във въздуха, твърдо решен да стигне възможно най-бързо до стаята на майка си и да разбере как е. По номерацията на стаите, отбелязана на вратите, той разбра, че наближава.
— Четиринадесет, петнадесет, шестнадесет броеше тихо, останал без дъх, докато стигна до стаята на майка си. — Тук е.
Нахлу в малката стаичка и първият човек, когото видя, бе Мария Флор. Беше седнала до леглото, изглеждаше красива и спокойна с големите си очи с цвят на шоколад, светлината придаваше на кестенявата й коса рус оттенък в краищата. Приличаше на ангел с ореол — ефект, постигнат от ярките слънчеви лъчи, които се вмъкваха през прозореца.
— Томаш! — възкликна тя, а лицето й разцъфна в усмивка на облекчение. — Най-после!
Новодошлият се приближи до леглото, нетърпелив да види жената в болничната постеля. Погледна лицето на майка си и състоянието й го изненада.
Тя се усмихваше.
— Здравей, сине. Радвам се да те видя.
Томаш се взираше смаяно в нея, отваряше и затваряше уста, за да каже нещо, но не успяваше да издаде и звук. Приличаше на риба в аквариум. Искаше да говори, но не знаеше как; всъщност не можеше дори да разсъждава. Очакваше да намери майка си в критично състояние, вероятно в безсъзнание или дори мъртва.
А тя му се усмихваше.
— Майко! — накрая каза той. — Добре ли си?
— Разбира се! — отвърна тя весело. — Я се виж! Какво е това изражение?
Изумен, Томаш погледна Мария Флор и после отново майка си, опитвайки се да осмисли ситуацията, но всъщност не разбираше нищо. Беше се подготвил за всичко, но не и затова.
— Майко, ти не беше ли… не беше ли… ами… — Томаш се поколеба, избягвайки да произнесе точните думи, сякаш споменаването на сърдечен удар бе забранено. — … болна?
Дона Граса се намръщи и неопределено махна с ръка.
— О, нищо сериозно — отвърна тя. — Госпожица Мария Флор се разтревожи, но честно казано, това бе само излишен драматизъм. Много шум за нищо. И при най-малкия проблем или леко неразположение сякаш е дошъл краят на света и в болницата настъпва хаос! — Тя въздъхна. — Ах, Бог да ми е на помощ! Просто прекаляват! — Дона Граса вдигна пръст, за да предаде тежест на думите си. — Прекаляват, казвам ти.
"Прекалено" бе може би точната дума. Как иначе можеше да се обясни, че в един момент съобщават на Томаш, че майка му е на прага на смъртта, а когато два часа по-късно я вижда, тя изглежда енергична и напълно здрава? Погледна укорително Мария Флор, сякаш я обвиняваше, че го бе изплашила напразно. Директорката на дома обаче не се притесни. Стана от стола и направи знак на Томаш.
— Хайде, да излезем.
Затвориха вратата на стаята, за да не ги чува дона Граса, и се огледаха в търсене на уединение. Коридорът не бе най-дискретното място за разговор, все пак бе задръстен от носилки с пациенти, за които леглата в клиниката не достигаха, но двамата успяха да намерят ъгъл, където да поговорят на спокойствие.