— С две думи — отбеляза Питър, — всичко е информация.
— Всички атоми са еднакви. Един водороден атом в моето тяло е абсолютно еднакъв с всеки водороден атом в състава на Слънцето или в този на някоя далечна галактика, а разликата между тях е в информацията, която организира и структурира връзките между атомите — каза португалецът, като се ощипа по ръката. — Вие и аз може да си разменим въглеродни атоми. Например моите ще отидат във вашето тяло, а вашите — в моето, и въпреки това аз ще продължа да бъда себе си, а вие ще си бъдете вие. Онова, което ни прави такива, каквито сме, в крайна сметка е информацията вътре в нас. Също като някой от вашите отбори по баскетбол например…
— "Чикаго Булс".
— Да. Онова, което прави "Чикаго Булс", не са петима определени играчи, а съвкупността от цялата информация. Ако заменим обикновените петима играчи с други петима, ние ще продължаваме да гледаме "Чикаго Булс". — Той махна с ръка. — Така е и във Вселената. Един-единствен атом няма значение, а информацията, която структурира и свързва атомите помежду им. Ако се замислим, ще видим, че всъщност самият живот е акт на запазване и разпространение на информация. Всички ние ще умрем, но информацията, която се съдържа в нас, оцелява след смъртта ни. Голяма част от информацията в нашите гени е на милиарди години и ще продължи да съществува не само след нашата смърт, но и след изчезването на човешкия вид. Нашият мозък и гените са като хардуера за компютъра. Ето защо информацията не с нещо абстрактно, а съществува реално и физически. Тя се съдържа в гените, в думите, в магнитните полета или във въртенето на атомите. Информацията е навсякъде.
Фъч отново нетърпеливо се размърда.
— Добре, разбрах — каза той. — Вселената се състои от информация. И какво от това?
— Айнщайн предусетил тази идея, когато извел теориите на относителността, които не са нищо повече от теории на информацията или ако предпочитате, транспортиране на информация. Разликата е, че теориите на относителността тръгват от презумпцията, че реалността съществува, независимо от наблюдателя, а квантовата механика залага на това, че наблюдателят и реалността зависят онтологично един от друг. Айнщайн не приемал две основни характеристики на поведението на материята на микрониво, макар днес да знаем, че те наистина съществуват. Едната е онтологично индетерминистичната природа на квантовия свят. Той казвал, че Господ не играе на зарове. Другото, което отхвърлял, е твърдението, че реалността не съществува без акт на наблюдение. Айнщайн се опитал да докаже, че има нещо, което още не е открито, и то обяснява всички тези странности по логичен и детерминистичен начин.
— Чувал съм — каза Питър, че някои учени предполагат съществуването на граница между микро и макрокосмоса, на която се случва нещо, което превръща тези квантови странности в реалността, която познаваме.
— Вярно е. Но множеството проведени експерименти не засекли бариера, при която физическите закони се променят. Въпросът бил следният: защо ние не можем да бъдем във Вашингтон и Париж по едно и също време, а атомът може? Тази мистерия все още не е разгадана.
— А баща ми успял ли е? — попита синът на Франк Белами. — Наистина ли е намерил начин да обясни защо не съществува суперпозиция при макроматерията?
С блеснали от въодушевление очи и с ясното съзнание, че отговорът ще промени начина, по който хората възприемат Вселената, португалският учен се усмихна.
— Отговорът на този въпрос ще ви изуми.
LXXVIII
Изплашената Мария Флор все още лежеше на пода със завързани ръце и крака, когато майор Фуентес прибра изключения мобилен телефон, вдигна я и я постави върху мраморната маса в центъра на странната зала. Завърза я за плота на масата като жертвено агне и отстъпи две крачки, за да я погледне.
— Отлично! — поздрави се той. — Вече си готова за най-важния момент!
Португалката не бе чула какво бе казал Хари Фъч по телефона, но думите и студеният поглед на похитителя не оставяха съмнения относно намеренията му. Тя искаше да размени няколко думи с американеца и да го разубеди, но превръзката на устата й й позволи да издаде само няколко жални стона.
— Ммм… Ммм…
Макар да се опитваше да запази спокойствие и да прикрие страха си, не можеше да спре треперенето на ръцете и да пренебрегне изтръпналите си крака. Освен това фактът, че бе завързана за масата и заобиколена от египетски статуи, я караше да се чувства така, сякаш играе жертвената роля върху олтара на древен езически ритуал.