— Сутринта майка ти колабира — започна да разказва Мария Флор. — Докато моите служители се опитваха да я реанимират с дефибрилатора, аз повиках линейка и парамедиците казаха, че е получила инфаркт. Веднага я докарахме тук в болницата и кардиологът я прие в залата за реанимация. Останаха там около петнадесет минути. Докато чаках, позвъних няколко пъти на мобилния ти, но беше изключен.
— Извинявай, забравих да го заредя…
— По едно време кардиологът излезе и дойде да говори с мен — продължи тя, без да обръща внимание на оправданието. — Доктор Коласо потвърди, че майка ти е получила сърдечен удар, и каза, че се опитал да я реанимира, но не е успял. Както сигурно се досещаш, аз страшно се изплаших. Лекарят ми обясни, че практически тя бе починала, макар че още формално не можеше да обяви смъртта, което щеше да се случи малко след това. Според него сърцето на майка ти бе спряло и електроенцефалограмата, която й бе направил преди минути, не отчитала мозъчна дейност. Тогава една сестра се появи на вратата, крещейки: "Доктор Коласо, елате бързо!". Той се върна в реанимационната зала и когато останах сама, осъзнах, че наистина трябва да говоря с теб. Сетих се, че сигурно си във фондацията, и се обадих там. Щях да ти съобщя, че майка ти е починала, но не събрах смелост. Освен това виковете на сестрата ми подсказаха, че може би има надежда, затова реших да ти кажа, че е в кома.
Томаш посочи към вратата на стая номер шестнадесет.
— Очевидно не е умряла…
— Така е, но не забравяй, че практически майка ти умря и отново оживя — напомни му с тревога Мария Флор. — Важно е да го имаш предвид, когато разговаряш с нея, разбираш ли? Иначе няма смисъл.
— Нима ми казваш, че мозъкът й е бил засегнат?
— Не точно. Впрочем разсъдъкът й ми се струва много по-бистър, отколкото през по-голямата част от времето, откакто е в дома. Изглежда, способността й да разсъждава, се е подобрила, ако подобно нещо изобщо е възможно. За човек, който от години страда от Алцхаймер, дори бих казала, че майка ти е в отлично състояние.
— Но това… това е невероятно!
— Да, но помни, че умря и се върна. Не го забравяй, чуваш ли?
Историкът смръщи вежди неразбиращо.
— За какво говориш? — попита той. — Ако умът й е по-бистър от обикновено, ако тя е по-добре и състоянието й изглежда отлично, какъв е проблемът тогава?
Мария Флор си пое дълбоко дъх и се обърна, отправяйки се към стая номер шестнадесет.
— Когато поговориш с нея, ще разбереш.
Дона Граса продължаваше да лежи, завита с одеяло. Все още се усмихваше, по лицето й бе изписано странно блаженство. Изглеждаше в мир със себе си.
— Е, сине, как си? — попита тя уморено. — Още ли пътуваш из света?
— Да, даже вчера се върнах от едно пътуване.
— Не ми казвай, че си бил в някоя от онези мюсюлмански страни, където постоянно гърмят бомби и обезглавяват хора! — скара му се разтревожено тя. — Кога ще се вразумиш, младежо? Баща ти ми заръча да се грижа за теб, но на моята възраст вече има много неща, от които не мога да те предпазя. В крайна сметка съм стара и слаба и нямам сили да ти помагам…
— Не се тревожи за мен — отвърна Томаш, като се опитваше да смени темата на разговора. Погали я по ръката. Беше изненадващо топла и мека. — Ами ти, мамо, как се чувстваш?
Лицето на дона Граса отново разцъфна в блажена усмивка.
— Прекрасно! — отвърна тя. — Честно казано, отдавна не съм се чувствала толкова добре.
— Наистина ли? — въодушеви се синът й. — И защо? — Той й намигна съучастнически. — Не ми казвай, че скришно си си хапвала шоколад…
Майка му се засмя.
— Какви шоколади, какви глупости! Чувствам се добре, защото бях с баща ти, разбира се. Отдавна не го бях виждала и много ми липсваше. Ако искаш да знаеш, мисля, че е много добре.
— Така ли? Разглеждала си старите албуми със снимки?
Дона Граса отново се разсмя.
— Албуми ли? Аз бях с него, сине. Поговорихме си и така нататък. Тя въздъхна. — Жалко, че бе толкова за кратко.
— Така е, бързо се будим от хубавите сънища, нали? Искаме да ги удължим, да траят вечно, но те свършват бързо. — Томаш цъкна с език. — Лоша работа.
— Какво говориш, това не беше сън! — възрази тя, губейки търпение, че синът й все още не разбираше. — Вече ти казах, че наистина бях с баща ти. Не ми ли вярваш?
Томаш я погали по ръката. Болестта имаше и такива моменти.
— Чуй ме, майко, татко вече не е сред нас — обясни й той нежно. — Почина преди няколко години, не си ли спомняш?