— Слушайте ме внимателно — изръмжа Дън, очевидно обръщайки се към агента, отвлякъл Мария Флор. — Идвам от Лангли и нося заповед от Хари Фъч. Операцията се отменя. Разбирате ли? Отменя се. Фъч се опита да се свърже с вас, за да ви даде новата заповед, но телефонът ви беше изключен. Ако сега го включите, ще видите, че имате няколко пропуснати повиквания от неговия номер. Давам ви две минути да проверите, след което ще напуснем скривалището си и ще освободим жената. Съгласен ли сте?
Изчакаха няколко секунди, но не чуха отговор. Всъщност мъжът не отговори, защото така щеше да издаде местоположението си. Все пак Дън смяташе, че бе подходил достатъчно разумно и неговият противник бе повярвал, че казва истината. В крайна сметка стигаше да се увери, че телефонът му не може да получава обаждания.
— Много добре — отново проговори Дън високо, — двете минути започват да текат сега.
В централното фоайе отново се възцари пълна тишина. Томаш нервничеше, искаше да отиде при Мария Флор и да я освободи, но знаеше, че трябва да изчака подходящия момент. Докато внимателно я наблюдаваше, той забеляза, че тя настойчиво кимаше с глава към лявата част на залата точно срещу мястото, където се бе скрил Дън. Централното фоайе имаше симетрична форма и на мястото, към което португалката сочеше, клатейки безспирно глава, също имаше дорийски колони. Движенията й можеха да означават само едно.
— Онзи тип е там — прошепна историкът сякаш на себе си, разчитайки знаците на Мария Флор, — зад колоните…
Той внимателно ги разгледа. Бяха изработени от идеално полиран зелен уиндзорски гранит и крепяха една носеща греда, а срещу всяка от тях имаше дървен стол, обърнат към центъра на залата, с гравирани египетски крила по облегалката. Освен тези неща Томаш не забеляза нищо особено. Нямаше и следа от нечие присъствие. Мария Флор обаче продължаваше усилено да кима в същата посока, сякаш искаше да му покаже колоните, и Томаш се почувства длъжен да предупреди Сам Дън. Повика го с едно "пссст" и посочи с пръст към колоните. Мъжът от оперативната дирекция кимна в знак, че е разбрал, и насочи вниманието си натам.
Секундарната стрелка на часовниците завърши втората си пълна обиколка и отбеляза края на срока.
— Двете минути изтекоха — заяви Дън на висок глас. — Надявам се, че вече сте проверили, че телефонът ви всъщност е изключен. Ако сте го включили, вероятно сте видели пропуснатите повиквания от Хари Фъч. Повтарям, че операцията е отменена по заповед на шефа на Националната служба за тайни операции. Разбрахте ли? — Той замълча, чакайки отговор, но нищо не се случи. — Сега ще освободим заложницата.
Бе по-лесно да се изрече, отколкото да се направи. Мълчанието на агента на Фъч не предвещаваше нищо добро. Може би не биваше да се показват, докато противникът не потвърди, че ще изпълни заповедта и ще прекрати операцията. Томаш и Дън колебливо се спогледаха, чудейки се как да постъпят. Португалецът разбираше, че Дън в никакъв случай не трябва да бъде застрелян, тъй като бе единственият въоръжен. Отговорност се падаше на самия него.
Направи знак на Дън, че ще излезе от скривалището. Мъжът от оперативната дирекция се поколеба дали идеята е добра, но накрая кимна и зае позиция за стрелба.
— Ще освободя заложницата — заяви Томаш на висок глас. — Не съм въоръжен и не представлявам заплаха. Не стреляйте.
Сърцето силно биеше в гърдите му. Разумът му казваше, че онова, което се кани да направи, е лудост, краката му омекнаха от страх, но въпреки това историкът напусна стълбището и се появи в главното фоайе с вдигнати ръце, за да покаже, че не носи оръжие.
— Ммм! Ммммм!
Приглушените стонове на Мария Флор не спираха и с широко отворени от ужас очи тя продължаваше да кима с глава, сочейки наляво, сякаш не бе съгласна с решението на Томаш и го предупреждаваше, че го грози опасност. Реакцията й го накара да се поколебае. Приятелката му знаеше нещо, за което той нямаше представа. Иначе защо е целият този шум? Искаше му се да отстъпи и едва не го направи, но вече бе твърде късно. След като бе заявил, че ще излезе да я освободи, му се струваше нелепо да се върне назад с подвита опашка. Една част от съзнанието му му казваше, че това всъщност е най-малкият му проблем, че е по-добре да отстъпи, но да остане жив, отколкото да се прави на смел и да свърши в някоя дупка на американско гробище. Но друга част, завладяна от гордостта и решителността на всяка цена да спаси Мария Флор, му нашепваше да продължи да върви въпреки огромния риск.