, което обозначава вълновата функция в уравнението на Шрьодингер, като по този начин я принуждава да създаде реалността такава, каквато я познаваме. Щом експериментът с двата процепа доказваше, че съзнанието определя начина на формиране на реалността, теорията, че Вселената се самонаблюдава, води до смущаващо и необикновено следствие: Вселената е съзнателна.
Изведена по този начин и описана с тези думи, подобна идея звучеше невероятно, но бе очевидна. Вселената е и всички неща съществуват виртуално в единство, защото произтичат от него, реалността се ражда, защото всички неща са били родени от това единствено нещо, а реалността се случва, защото Вселената е съзнателна и се самонаблюдава.
Вселената е съзнателна.
Томаш се запита какви са последствията от това за него самия, за живота му и за близките му? Тогава му хрумна една идея — странна, дръзка и провокативна. Дори оскърбителна. Щом Вселената е съзнателна, тогава кой е той, Томаш? Коя е майка му? Коя е Мария Флор? Ако Вселената създава всички тях посредством съзнанието, какво му казваше това относно произхода и смисъла на неговото съществуване? Да, кой е той?
Един персонаж.
Отговорът го зашемети със силата на звучна плесница. Той, Томаш, беше персонаж. Просто един персонаж. Тази жестока и коварна идея се загнезди в ума му. Опита се да я прогони, да убеди себе си, че това е невъзможно — развинтеното му въображение бе излязло извън контрол — но всеки път, когато се връщаше към познанията си по точни науки за дълбоката същност на реалността и мислеше за стряскащото откритие, че Вселената е съзнателна, тази мисъл отново се натрапваше. Той, Томаш, беше персонаж. Майка му, Мария Флор, Франк Белами, синът му Пит, дори Проклетия Фъч и психопатът майор незнам-кой-си, който едва не го уби — всички те бяха персонажи, не бяха нищо друго, освен творения на Вселената, която ги бе създала, манипулираше, нареждаше им какво да правят и да говорят, определяше онова, което им се случваше всеки час, всеки ден, на всяка страница. На всяка страница.
Щом Вселената е съзнателна, тя е писател, а Томаш е въображаем герой. Да, това несъмнено беше ужасяваща идея, но пък логична, и той някак си усещаше, че е истина. Някой го бе създал, някой го бе накарал да изживее всички онези невъобразими приключения, някой дори печелеше от това. Той, Томаш, бе просто художествен образ на съзнателната Веселена, която му бе вдъхнала живот. Колко невероятно предположение, помисли си той. Наистина невероятно и дръзко, но и правдиво…
Вселената е съзнанието на писателя в момента на литературното сътворение. Щом писателят е създал събитията, които бе преживял през последните дни, със сигурност е трябвало да реши къде започва историята. Навярно е избрал Швейцария, но къде в Швейцария? Цюрих? Женева? Берн? Или в някое забутано в Алпите селце? За автора Швейцария представлява вълнова функция, в която всички възможности съществуват заедно в суперпозиция, но с различни вероятности — по-големи, когато се отнася за Цюрих и Женева, и по-малки, когато става дума за затънтени селца. В някакъв момент обаче авторът се е замислил за мястото, откъдето да започне историята. Въпросът, който си е задал, е акт на съзнателно наблюдение и в момента на вземане на решение виртуалните възможности, които покривали цяла Швейцария във вълна от вероятности в суперпозиция, колапсирали и се превърнали в частица в една-единствена точка. Град Женева, ЦЕРН. Историята започнала като виртуална, обхващайки цяла Швейцария, и станала реална, когато авторът решил да сътвори началото точно в ЦЕРН, Женева. По този начин Вселената създава реалността. Тръгва от една вълна, включваща всички възможности в суперпозиция, и в момента на решението се превръща в частица в една-единствена позиция. Вселената е писател.
Впрочем иронията се състои в това, че самият автор също е нечие творение. Може би той не го знае или пък вече го е разбрал. Всъщност няма значение. Факт е, че щом Вселената е съзнателна и ако съзнанието буквално създава реалността, то тогава авторът на приключенията на Томаш Нороня е също литературен образ — продукт на съзнателното въображение на Вселената, която го е сътворила.
Както и неговите читатели.
Всеки човек, който чете произведенията на този писател, също е измислен герой, дори да не го осъзнава. Вселената, която включва в себе си писателя и всички читатели, си ги представя и им дава живот, защото е съзнателна и представлява съзнанието, което създава реалността. Хермес Трисмегист е бил прав.