Точно в този момент съзнанието създава частично реалността. Математическата формула, която позволява изчислението на "призрачния" квантов процес, е загадъчната вълнова функция в уравнението на Шрьодингер. Именно в него се крие голямата загадка за същността на реалното. "Науката е неспособна да разреши последната тайна на природата — пише Макс Планк. — Това е, защото, в крайна сметка, самите ние сме част от природата и следователно — част от загадката, която се опитваме да разкрием."
Изправени пред смущаващите философски въпроси, породени от експериментите и математиката, която изненадващо точно предвижда поведението на елементарните частици, през последните десетилетия много учени решили да си затварят очите и да се преструват, че не се случва нищо необичайно. Квантовата теория успешно е издържала тестовете и следователно всички са съгласни, че тя много точно описва процеса на създаване на реалността, поради което повечето учени решили да се съсредоточат върху изчисленията от уравнението на Шрьодингер и да пренебрегнат необикновените философски следствия на цялата теория, които стоят зад тях. Защото те били толкова необичайни, че Файнман казва: "Спокойно мога да заявя, че никой не разбира квантовата механика".
След прочутия и решаващ пети Солвеевски конгрес, проведен през 1927 г., и последвалия дебат изучаването на философските последствия от квантовите открития било обезсърчено. Всеки физик, който се заемел с въпроса, рискувал кариерата си. Самият Джон Бел разкрива, че се осмелил да разработи прочутите си теореми чак когато излязъл в творчески отпуск, далеч от цензурата на колегите си. Иначе, открито признава той, нямало да се престраши да започне такъв проект.
Дори и днес физиците имат известни резерви относно странното поведение на енергията и материята на квантово ниво и т. нар. "интерпретация от Копенхаген", съгласно която наблюдението създава частично реалността. Малко са учените, които наистина вярват, че съществуването на реалността зависи от акта на наблюдение, затова в момента се работи върху алтернативни теории. Една от тях е теорията на квантовата декохерентност, според която колапсът на вълновата функция се дължи на взаимодействието между околната среда и квантовия свят, като по този начин го принуждава да се определи, сякаш провежда "акт на наблюдение", а това предполага, че вълновата функция на макрообектите колапсира по-бързо от тази на микрообектите — хипотеза, която разгледахме подробно в края на този роман.
Друга популярна теория е интерпретацията за паралелните светове на Хю Евърет, според който не съществува колапс на вълновата функция — всички възможности се превръщат в реалност, макар и в паралелни вселени. Така, когато електронът се насочва към двата процепа и се извършва акт на наблюдение, той всъщност не избира само единия, а двата заедно, само че в паралелни вселени. Електронът преминава през процеп А в една вселена, а в друга избира процеп Б. Хипотезата за паралелните светове, пренебрегвана в продължение на години, набира популярност сред редица учени, за да обясни спорните открития, свързани с антропния принцип[75], които описах в романа си "Божията формула". Тези открития доказват фината настройка на Вселената, благодарение на която възниква животът и дори съзнанието. Поддръжниците на теорията за паралелните светове вярват, че щом има безброй много вселени, съществуването на такива, които са пригодени за живот, е просто една неизбежна статистика.
Големият проблем е, че Копенхагенската интерпретация, която впрочем е много повече от обикновена интерпретация, никога не е допускала грешно предположение, колкото и невероятно да е то, какъвто е случаят със сплетените състояния на частиците, произтичащи от парадокса АПР. Ето защо никой физик не се осмелява да я отрече.
И в това се състои иронията — учените се съмняват в описанието на реалността, установено от Копенхагенската интерпретация, но силно вярват в нейната механика. В интерес на истината имало моменти, когато самите създатели на Копенхагенската интерпретация се съмнявали във философските последствия, породени от теорията им — толкова смущаващи били те. Затова е нормално да срещнем двусмислици или дори противоречия в техните текстове. В един момент Хайзенберг допуснал една феноменологична възможност с твърденията: "Това, което наблюдаваме, не е самата природа, а природата, разкрита от нашия метод за задаване на въпроси към нея" и "Взаимодействието между наблюдател и обект поражда огромни и неконтролируеми промени, които видоизменят системата при акт на наблюдение" — нещо, за което днес знаем, че е неправилно тълкуване на квантовите странности, а в следващия момент признал, че става дума за чисто онтологичен проблем с думите "атомите или елементарните частици не са реални" и "маршрутът (на една частица) съществува само когато я наблюдаваме (частицата)". Самият Бор също винаги много внимавал какво казва. "Схващането, че физиката има за цел да открие същността на природата, е грешно — заявил той в своето феноменологично обяснение. — Физиката се отнася към онова, което можем да кажем за природата".
75
Терминът е въведен от астрофизика Брандън Картър през 1973 г. Антропният принцип допуска съществуването на задължително условие за възникване на живот във Вселената. — Б. пр.