Хари Фъч изсумтя нетърпеливо.
— Вижте, да не би да сте бавноразвиващ се или ми се подигравате? — ядоса се той. — Заловете мъжа и го оставете да избяга, ясно? Копелето уби един от нашите, затова не искам да дойде тук и после да влезе в затвора. Прекалено хубав вариант за него.
Събеседникът му звучеше смаян.
— Да го оставя да избяга?!
Директорът на Националната служба за тайни операции към ЦРУ завъртя отегчено очи и изръмжа, ядосан от несъобразителността на агента в Лисабон.
— За да можете да го ликвидирате — изрева отново той. Лицето му бе почервеняло и вената на челото му пулсираше. — Оставете го да избяга, за да го убиете! Сега ясно ли е?
— Абсолютно — отвърна събеседникът му с равен глас.
VII
Спокойното бледо лице на дона Граса, макар и набраздено от бръчки и белязано от годините, излъчваше младежка замечтаност. Пациентката изглеждаше смирена и омиротворена, говореше бавно, сякаш търсеше най-точните изразни средства. Думите й оставяха впечатление, че е с много по-бистър ум, отколкото Томаш я беше виждал през последните години.
— Всичко започна в момента, когато усетих остра болка да стяга гърдите ми — започна да разказва тя, като постави ръка на сърцето си. — Беше толкова силна, че единствено помня, че паднах на пода. Когато се събудих, разбрах, че съм в линейка. По мен имаше маркучи и един мъж с очила и бяла престилка ми правеше сърдечен масаж. — Граса погледна към Мария Флор. — Госпожицата стоеше зад лекаря и изглеждаше много разстроена горкичката. Беше покрила устата си с ръка, докато се взираше в мен.
— О, значи, си се свестила в линейката…
Седнала до леглото, Мария Флор слушаше разговора.
— Няма такова нещо — намеси се тя. — Аз бях там и видях всичко. Дона Граса лежеше със затворени очи в линейката и сърцето й бе спряло. Парамедикът се опитваше да я реанимира по време на цялото пътуване. Но без успех. Мониторите отчитаха прави линии. Сърцето й не функционираше, сигурна съм.
— Но в това няма логика — възрази Томаш. — Щом майка ми си спомня, че лекарят я е реанимирал, това означава, че е била в съзнание и с отворени очи — обясни той като човек, който твърди нещо очевидно. — В противен случай как е видяла, че той й прави сърдечен масаж и ти стоиш зад него?
В отговор на това възражение директорката на старческия дом махна с ръка към пациентката.
— Дона Граса, разкажете останалото.
Лицето на старицата изглеждаше така спокойно, сякаш тази сутрин не бе преживяла сърдечен арест и не бяха обявили смъртта й.
— По едно време вратата на линейката се отвори и ме сложиха на носилка с колела. Появиха се още хора с бели престилки, които ме закараха в някаква сграда, предполагам, болницата. Около мен имаше и други бели престилки, настана суматоха и в един момент се озовах в зала, пълна с машинарии.
— Залата за реанимация — поясни Мария Флор. — Отново напомням, че видях как я вкарват вътре и тя несъмнено беше в безсъзнание.
Дона Граса прокара пръсти през косата си, опитвайки се напразно да я приглади.
— Точно тогава станах от тялото си.
— Моля? — прекъсна я Томаш. — Станала си?
— Не, всъщност не. Лежах на една кушетка, до мен имаше друг лекар и две сестри. Но не знам как точно да го обясня, случи се така, че излязох от тялото си…
— Как така си излязла?
Дона Граса сви рамене, сякаш нямаше обяснение, а просто отбелязваше фактите.
Не знам. Усетих, че съм във въздуха, и просто излязох от тялото си. Не знам как да го обясня с други думи. Озовах се на тавана на залата, наблюдавайки тялото си върху кушетката, а лекарят и сестрите се суетяха около мен. По едно време мъжът удари коляното си в ръба на някакъв шкаф и извика от болка горкичкият. Беше неописуема бъркотия, но сред всичко това аз успях да чуя какво си говорят.
— Така ли? Какво точно чу?
— О, знам ли! — засмя се тя. — Честно казано, не разбрах много добре. Говореха на онзи неразбираем медицински език, който лекарите понякога използват, сещаш ли се? — Тя преправи гласа си, сякаш имитираше някого. — Подай ми не знам си колко, подготви не знам си какво, погледни какво показва кардио нещото си, тя не реагира на това-онова… ей такива работи. След това докторът притисна гърдите ми и натисна няколко пъти точно като по филмите…
— Добре, разбрах — отстъпи синът й. — Значи, си имала усещането, че наблюдаваш всичко това от тавана. — Какво стана после?
— Продължих да се издигам все по-високо, докато изведнъж всичко стана тъмно и влязох в нещо като тунел. Тогава видях светлина в дъното, сякаш идва метрото…