Историкът дълго разглежда пълната си с ориз вилица, преди да я поднесе към устата си, сякаш водеше борба със себе си дали да изяде храната.
— От научна гледна точка въпросът е пределно ясен — каза той, все още замислен. — Притежаваме или две отделни неща — душа и мозък, или само едно — мозък, който създава съзнанието. По-голямата част от популярните религии, с изключение на будизма, твърдят, че са две.
— За мен няма нищо странно в понятието за душа, която се отделя от тялото — съгласи се Мария Флор. — Освен това тази мисъл е естествена. — Тя вдигна ръка. — Казваме "моята ръка", "моята глава", "моето тяло", нали така? Сякаш разделяме двете неща — аз и моето тяло. Усещаме, че сме господари на тялото и ума си, а не че ние сме тялото и умът, затова този дуализъм душа — тяло е някак очевиден. И ако имам силното усещане, че в тялото ми живее един вътрешен Аз, който е уникален и непреходен, това е, защото той наистина съществува.
— Добре. Проблемът е, че колкото и да търси тези два елемента — ум и душа, науката открива само един от тях — ума.
— Права е майка ти, че вярваш само на науката…
— Аз съм учен и не мога да приема нещо, без то да е безусловно доказано — обясни Томаш. — Въпросът е следният: ако имаме душа, къде е тя? Как взаимодейства с мозъка? Щом спомените ни се записват в мозъчните клетки и тези клетки умират при смъртта ни, как е възможно душата ни, която се рее, отделена от тялото, да си спомня събития, случили се по време на живота, и да разпознава близки, отишли си преди нас? Това е невъзможно! Спомените са записани в мозъчните клетки, не се носят насам-натам в някакво етерно поле, разбираш ли? Когато мозъчните клетки са мъртви, паметта също умира!
— Може би има механизъм, който обяснява оцеляването на паметта — предположи Мария Флор. — Добре знаеш, че във Вселената съществуват много невероятни неща, макар и да нямат обяснение.
— Да, но не можем да повярваме в нещо просто защото някой казва, че е така. Нужна ни е демонстрация.
— Тогава как ще обясниш моето усещане, че съществувам извън тялото си? — попита тя. — Как ще оправдаеш онова силно чувство, което всеки от нас има, за съществуването на съзнателен и независим от мозъка вътрешен Аз?
— Мая.
— Какво?
— Мая е дума, използвана от будистите за илюзия в смисъл на нещо, което е различно от това, което изглежда. Буда казва, че човешкото страдание идва от грешната представа за Аза и приключва едва когато се освободим от желанията и връзките, които постоянно пресъздават този илюзорен Аз.
— Искаш да кажеш, че вътрешният Аз не съществува? — попита учудено Мария Флор. — Моето съзнание е просто една илюзия? Това е абсурдно!
— Разбира се, че съществува, всеки от нас знае, че това е така — побърза да уточни Томаш. — Само че то е мая, с други думи, съществува, но не е такова, каквото изглежда. Вътрешният Аз е само едно общоприето наименование на сложен феномен, който възниква чрез мозъчната дейност. Буда твърди, че всичко зависи от всичко и че няма нищо независимо. Усещането, че съществува вътрешен Аз, независимо от тялото, е мая, подобно на друго усещане — аз съм едно нещо, ти си друго, а Вселената е трето — което също е мая. Забележи, че научните изследвания на съзнанието вървят в същата посока. Вътрешният Аз не се отнася до нещо непреходно, това е илюзия, създадена от паметта.
— Добре, говориш ми за материализъм — убеждението на учените, че всичко опира до материя и енергия. Но материализмът не обяснява нещо нематериално като съзнанието. Как е възможно мозъкът, състоящ се от органична материя, да създава нещо толкова комплексно и необятно като съзнанието? Ето това е основният въпрос, на който никой не е дал задоволителен отговор.
Томаш знаеше, че е трудно за обяснение. Разрови ориза си с вилицата, докато обмисляше отговора си.
— Важно е да се отбележи, че днес знаем невероятни неща като произхода на материята, начина, по който е възникнала Вселената, физичните закони, но не обръщаме внимание на онова, което действително се случва в мозъка ни — заговори той със замислено изражение. — Човешкият мозък е най-сложното нещо във Вселената и последната голяма загадка за науката. Притежава милиарди неврони, две полукълба и четири части, обединени от покриваща структура, наречена мозъчна кора. Желирана амалгама с тегло едва килограм и половина. Важният въпрос е именно този, който ти зададе: как е възможно мозъчните клетки, невроните, които поотделно нямат способността да генерират мисъл, да сътворяват такива невероятни неща като въображението, сънищата, приятелската привързаност и романтичната обич, естетическите възприятия, чувството за справедливост, свободата и представата за вътрешен Аз? Как това изобщо е възможно?