Ето ти следа.
С помощта на мобилния интернет на телефона си Кронгард намери номера на фондацията и се обади.
— Фондация "Гулбенкян", добър ден — отзова се мелодичен женски глас. — С какво мога да ви помогна?
— Професор Томаш Нороня там ли е?
— Ще ви свържа с кабинета му. Моля, изчакайте.
Чу се сигнал "свободно", след което отговори друг женски глас, този път по-глух.
— Ало?
— Добър ден, обаждам се от университета в Харвард — излъга Кронгард, за да оправдае американския си акцент. — Професор Томаш Нороня там ли е?
— Страхувам се, че не. Беше тук сутринта, но излезе.
— Знаете ли къде мога да го намеря? Много е важно.
— Не ми казвайте, че става въпрос за… ах, как се казваше това… Табула Смигри… Сагмари… някаква таблица беше…
Агентът от ЦРУ се намръщи. Не разбра последните думи, но знаеше, че след като се бе престорил на човек от Харвард, най-добрия университет в Америка, подобно признание можеше да събуди подозрение. От друга страна, бе обучен да лъже само при крайна необходимост, каквато в момента нямаше.
— По друг въпрос.
— Вижте, за съжаление, ще бъде трудно да го откриете днес, тъй като професорът бе повикан по спешност в Коимбра. Майка му, която е настанена в старчески дом там, е получила сърдечен удар и е в кома. Аз самата се опитах да се свържа с него, за да разбера как е тя, но телефонът му е изключен. Може би е по-добре да се обадите утре.
— О, горкият! — промърмори Кронгард, преструвайки се на загрижен. — При това положение непременно ще се обадя, не само заради въпроса, по който го търся, но и за да му кажа няколко утешителни думи и ако мога, да помогна с нещо. В нашия университет преподават едни от най-добрите кардиолози и хирурзи в целия свят.
— А, да, Харвардският университет е прочут! Някои от вашите преподаватели са носители на Нобелова награда, нали?
— Точно така, скъпа госпожо. Само че в такива ситуации трябва да се действа възможно най-бързо, както знаете. Времето не чака. Може ли да ми кажете името на дома, в който е настанена майката на професора?
— "Лугар ду Репоузо" — побърза да отговори секретарката. — Убедена съм, че професор Нороня ще ви е много благодарен за всяка помощ, която можете да му окажете.
— Не се тревожете. Много благодаря.
Мъжът от ЦРУ затвори. Вече знаеше, че обектът няма да се върне вкъщи тази вечер, и се отправи с широки крачки към изхода. Мисията му вече имаше точно място и адрес.
Коимбра.
XI
Стая номер шестнадесет беше празна. Томаш си помисли, че майка му е станала, за да отиде до банята, и дори надникна вътре, но там нямаше никого и това силно го обезпокои.
— Майка ми… — каза той. Стомахът му се сви от тревога, докато оглеждаше леглото за нещо, което да му подскаже какво се бе случило. — Къде е тя? Смяташ ли, че й се е случило нещо?
Естествено, Мария Флор нямаше отговор.
— Може би е по-добре да попитаме някоя от сестрите…
Излязоха от стаята с бърза крачка, всъщност Томаш почти тичаше, и тръгнаха по коридора към стаята на сестрите, които обгрижваха отделението.
— Къде е майка ми? — попита историкът първата медицинска сестра, която видя — пълничка жена с рижи коси, която бе седнала пред компютъра. — Можете ли да ми кажете?
Жената отклони поглед от екрана и свали очилата си, за да види мъжа пред себе си.
Добър ден поздрави спокойно тя. — Бихте ли ми казали името на майка ви?
— Граса Нороня. Преди два часа я оставих в стая номер шестнадесет, а сега не е там. Знаете ли какво се е случило?
Сестрата отново сложи очилата си и се взря в монитора.
— Номер шестнадесет ли казахте? Да видим… — Тя натисна няколко клавиша и зачака страницата да зареди. — А, ето, шестнадесета стая. — Свъси вежди и се приближи до екрана, сякаш искаше да се увери по-добре в онова, което вижда. — Дона Граса Нороня, така ли? Жената, която умря.
При последните думи сърцето на Томаш подскочи. Очите му се разшириха и той отвори уста в опит да каже нещо, но не можа, шокиран от новината.
— Умряла? — Историкът отстъпи назад, зашеметен от току-що чутото. — Майка ми… е умряла?