— Искате ли да изпием по кафе? — попита ненадейно, почти неуместно той, сочейки към коридора. — Ще ни бъде по-удобно да разговаряме и да ви разкажа истината за преживяванията, близки до смъртта.
— Истината ли?
С рязко движение лекарят шумно дръпна стола и се изправи.
— Колкото и невероятно да звучи, преживяването на майка ви е истинско.
XII
Ъгловата тясна площадка в края на пистата бе изпълнена от силуета на Джеймс Кронгард с пътна чанта в ръка. Вратовръзката му се развяваше, сякаш искаше да се изтръгне, вятърът издуваше дрехите му като балони, а облаци прах се блъскаха в тъмните стъкла на очилата му.
Наоколо се виждаха различни модели и цветове хеликоптери, но въздухът трептеше под ритмичните махове на въртящите се витла само на един от тях, който току-що бе кацнал на малкото летище в Тиреш.
Мъж с голямо шкембе, облечен в жълт пуловер, забързано се приближи към агента.
— Господин Кронгард?
— Аз съм.
Мъжът посочи към синьо-белия Бел 206, който бе кацнал на пистата. Вратата до пилотското място се отвори, макар витлата да продължаваха да се въртят; машината бе готова да излети всеки момент.
— Това е хеликоптерът, който вашето посолство поръча да подготвим спешно — изкрещя той, опитвайки се да надвика шума. — Внимавайте, като влизате, хоризонталните витла понякога се изкривяват надолу и… ако ви достигнат, могат да ви докарат сериозна мигрена. — Усмихна се, доволен от шегата си. — Движете се с наведена глава, ясно? — Потупа го по гърба. — Приятен полет!
Американецът не отговори. Наведе се съобразно предупреждението и се отправи към хеликоптера. Шумът на двигателите бе наистина оглушителен, но когато влезе и затвори вратата на кабината, заглъхна, сякаш някой бе покрил витлата с одеяло, за да задуши рева им.
— Каската! — извика пилотът до него, сочейки червен предмет под седалката. — Сложете си каската! И затегнете добре колана. Когато сте готов, излитаме.
Кронгард се подчини. Пъхна главата си в каската и затегна обезопасителния колан, който се различаваше от автомобилните, но агентът от ЦРУ бе свикнал с хеликоптери. Макар никога да не бе летял с Бел 206, беше се качвал на всички модели, с които армията и американските въоръжени сили разполагаха в Афганистан за мисии срещу Ал Кайда и талибаните в района на Кандахар и в зоните, населени от племена, в Пакистан, поради което бързо се справи.
— Готов съм.
Пилотът провери каската и колана на пътника и установи, че са поставени правилно; беше очевидно, че американецът често лети с хеликоптер. Доволен, той включи радиостанцията и поиска разрешение за излитане.
Контролната кула даде зелена светлина, след секунди ревът на двигателите се усили, Бел 206 се издигна във въздуха и започна да набира височина, разстилайки под себе си кръгли облаци, които се разпръскваха.
Кронгард погледна часовника си.
— За колко време ще пристигнем в Коимбра?
— За половин час — отговори пилотът, насочвайки машината на север. — Или по-малко.
XIII
Необичайното място, което доктор Коласо избра за разговора учуди Томаш. Той не заведе гостите си в кафенето на болницата, както се очакваше, а в столовата на психиатрията. Бе пълно с психично болни и лекарят ги покани да седнат на маса до прозореца, близо до един пациент, който се лигавеше. Докато кардиологът бе на лавката, за да вземе поръчките, Томаш се запита защо бе избрал това място. Защо тук? Дали не ги бе довел, защото не искаше да обсъжда въпроса пред други лекари?
Заинтригуваното изражение на историка накара доктор Коласо да се усмихне, когато пристигна с три димящи пластмасови чаши кафе и панерче с хлебчета и масло, които постави на масата.
— Знаете ли, винаги, когато пациент ми разкаже за преживяването си, близко до смъртта, обичам да идвам в психиатрията, за да се съвзема — каза той, докато се настаняваше, и замахна с ръка наоколо. — Това ми помага да вярвам в науката все пак, ако разбирате какво искам да кажа.
— Горе-долу.
Погледът на доктор Коласо се стрелна в няколко посоки и накрая се спря някъде близо до входа на столовата.
— Виждате ли онзи мъж, който седи до вратата?
Гостите погледнаха към указаното място.
— Кой? Онзи, който е привързал лявата си ръка към гърдите?
— Точно той. Името му е Жорже и е тук за консултация. Знаете ли защо държи така ръката си?
— Да не се е наранил?
Лекарят поклати глава.