— Лявата му ръка се опита да го убие.
— Искате да кажете, че е склонен към самоубийство?
— Не, нищо подобно. Господин Жорже Крищовао е напълно нормален човек. Но живее в ужас от факта, че лявата му ръка се е опитала да го убие. Една нощ се събудил изплашен, задъхан и с пареща болка в гърлото. Лявата му ръка го душела. Отчаян, той я сграбчил с другата си ръка и след ожесточена борба успял да се освободи. Оттогава държи лявата си ръка вързана.
Смаяни, посетителите се втренчиха в мъжа, опитвайки се да доловят признаци на антагонизъм между него и лявата му ръка. Човекът и ръката обаче изглеждаха спокойни; с меланхолично изражение той разсеяно отпиваше от чая си.
— Нима е възможно? — попита Мария Флор, без да сваля поглед от него. — Едната ръка може ли да води самостоятелен живот?
— Нарича се синдром на чуждата ръка и е много рядък феномен. Преди да я завърже, господин Жорже е имал много странни преживявания. Например веднъж си закопчавал ризата с дясната ръка и забелязал, че лявата му ръка се забавлява, като откопчава същите копчета. Понякога вземал някакъв предмет в дясната си ръка, а лявата, хоп, й го отнемала. Нещастникът вече не знаел какво да направи.
— Горкият…
— Искам да ви попитам следното: какво означава този феномен? Имайки предвид преживяването, близко до смъртта, на дона Граса тази сутрин, как можем да обясним случващото се с лявата ръка на господин Жорже?
— Ами… — поколеба се Мария Флор. — Ясно е, че нещо контролира ръката му.
— Но какво? Дух?
— Да, в известен смисъл. Защо не?
— Ами ако ви кажа, че това започнало да му се случва едва след като претърпял удар в лявата част на фронталния лоб, който уврежда мазолестото тяло — част от мозъка?
— Аха…
— С други думи, на пръв поглед сме изправени пред ситуация с мъж, чиято лява ръка е завладяна от непознат дух. Но ако разгледаме нещата по-добре, разбираме, че това странно поведение на лявата му ръка се проявява, след като е получил мозъчно увреждане. Първоначално изглежда като случай на спиритизъм, но по-късно се разкрива като чисто неврологична болест. — Доктор Коласо се завъртя на стола си и огледа залата. Сега забележете госпожата в синьо, която седи до саксията.
Погледите на гостите се спряха върху жената.
— Коя? Онази, която си говори сама?
— Дона Сао има три различни самоличности. Веднъж е решителната Вера, друг път е свенливата Алешандра, а сетне ругаещата Луиза — непоносима досадница. Всяка една от тях си има име, биография и собствен живот. Предвид преживяването на дона Граса сутринта, бихме могли да кажем, че тялото на дона Сао е завладяно от три различни души, прав ли съм?
— Да, бихме могли.
— Истината е, че тя страда от многоличностно разстройство често срещано заболяване. Има хиляди подобни случаи на хора с две, три, дори шестнадесет различни самоличности. Проучванията показват, че почти всички те имат нещо общо помежду си: в детството си са били жертви на жестоко насилие, често от сексуален характер. Стига се до заключението, че мозъците им са създали няколко личности като защитен механизъм срещу това насилие, сякаш са развили вътрешни граници в своята индивидуалност, разделяйки я на няколко части, така че да омекотят травмата и да се преструват, че само една от тях я преживява, а не всички. Тоест не съществуват никакви духове, подсъзнанието на тези хора създава различни личности, за да се защити.
— Добре, всички те могат да се обяснят с травми от детството. Но все пак няма никаква физическа характеристика на мозъка, която да предизвиква появата на различни личности в едно тяло.
— Всъщност има — възрази доктор Коласо, посочвайки към мъж, който четете книга. — Виждате ли господин Абел? Заради тежък епилептичен проблем се наложило да изрежат мазолестото тяло на мозъка му, което свързва двете мозъчни полукълба. При нормалните хора те комуникират помежду си с помощта на мазолестото тяло. Моите колеги от психиатрията направили няколко теста на господин Абел и знаете ли какво открили? От крили, че в главата му живеят две същества, всяко със собствени чувства и воля, макар и само това от лявото полукълбо да притежава глас, тъй като то контролира езиковите способности.
Мария Флор си пое дълбоко дъх.
— Добре, разбрах — каза тя. — Смятате, че преживяването, близко до смъртта, на дона Граса има клинично обяснение.
— Не съм казал такова нещо — побърза да уточни лекарят. — Просто отбелязах, че тук в психиатрията разбираме, че не всички феномени са това, което изглеждат. Мислим, че много от нещата принадлежат на външния свят, докато те всъщност се случват изключително и само в мозъка.