— Протонния синхротрон. Отпи глътка кафе, докато следеше информацията на монитора.
— Пол, как са магнитите? — попита той. — Следват ли ритъма на ускорение на протоните?
— Потвърждавам — отвърна Пол, който отговаряше за мониторинга на работата на ниобиевите и титаниевите магнити.
— Получено е магнитно поле, което се усилва пропорционално на ускорението на протоните. В този сектор нямаме проблеми.
Кафявите очи на директора не се отделяха от екрана, който генерираше поредици от цифри, излизащи все по-бързо.
— Макс, а хелият? — попита той, обръщайки се към трети експерт. — Продължава ли да е стабилен?
— Да.
Вниманието му, приковано в монитора, бе привлечено от една колона данни и видяното очевидно не му хареса. Смръщи чело и изруга, остави чашата с кафе до компютъра и се обърна към другата част на залата.
— Какво става с ПС, Хайнрих? — попита той нетърпеливо, имайки предвид Протонния синхротрон, както го наричаха на жаргон в ЦЕРН. — Готов ли е вече да приеме протоните?
— Не, господин директор. Нужно е още време да достигнем 1,4 гигаелектронволта.
— Каква е стойността в момента?
— Енергия от деветдесет мегаелектронволта, която продължава да расте.
— По дяволите, Хайнрих, много изоставаме — възнегодува директорът, осъзнавайки, че времето беше от съществено значение за успеха на операцията; преминаването на Booster към следващата фаза не можеше да се бави повече. — По-живо! Искам ПС да работи, когато протоните достигнат стойност от един гигаелектронволт, ясно ли е?
— Да, господин директор.
През последните минути подозрението, че го следят, се бе засилило и това накара Франк Белами да спре на ъгъла на коридора и внимателно и дълго да се оглежда назад. Взря се в празното пространство в търсене на издайническо движение или подозрителна сянка, но не забеляза нищо необичайно. Задържа дъха си и остана тридесет секунди в абсолютна тишина, като се ослушваше и за най-малкия странен звук, който можеше да се чуе на това място.
Истината обаче беше, че все по-силното бръмчене на работещия ускорител на частици затрудняваше различаването, на какъвто и да е подозрителен шум, което обезсмисляше упражнението. Белами осъзна, че ако някой действително го следеше, така той нямаше да успее да го хване.
Пое си дълбоко дъх.
— I’ll be damned![6] — изруга през зъби. — Или остарявам и ми се привиждат призраци, или приятелчето по петите ми е много печено.
Зави зад ъгъла и продължи направо, като внимаваше за призраците, които усещаше да витаят по коридорите. Знаеше, че интуицията рядко го лъже за тези неща; щом бе останал с впечатлението, че някой го следи, значи, действително бе така. Бе имал същото предчувствие в Източен Берлин и Адис Абеба в добрите стари времена през Студената война. Тогава се бе оказал прав и бе успял да ликвидира преследвачите си в една затънтена уличка. Кой му гарантираше, че в момента отново не го следяха?
Въпреки това размисли. Намираше се на необичайно място и вероятно това замъгляваше разсъдъка и интуицията му. Може би проблемът се криеше в мощното магнитно поле, създадено от огромните магнити. Прекрасно знаеше, че от един момент нататък магнитното поле може да повлияе върху когнитивните с процеси при хората и вероятно преживяваше нещо такова.
Пустият коридор го отведе до една врата; на стената до нея имаше контролно табло и табела, указваща местонахождението на Големия адронен ускорител[7]. Белами знаеше, че достъпът, макар и ограничен за персонала, в този момент беше забранен поради провеждания експеримент. Тази малка пречка обаче нямаше да го спре. Той беше шеф на дирекция "Наука и технологии" към ЦРУ, една от четирите дирекции на разузнавателната агенция на Съединените щати, и имаше ясна представа докъде може или не може да стигне, както и при какви обстоятелства. Докосна с пръсти монтираното в стената табло и набра кода за достъп, предоставен му от служители на ЦЕРН няколко дни по-рано. Малкият екран до клавиатурата му отвърна с две думи на английски.
Access denied.[8]
— Fuck! — изруга директорът от ЦРУ и в яда си заблъска стената с юмруци. — Fuck! Fuck! Fuck!
Думите на екрана, с които достъпът му до Големия адронен ускорител бе отказан, мигаха като светулки, сякаш му се присмиваха. Като размисли обаче, Белами осъзна, че това не бива да го изненадва, така че бързо овладя емоциите си. Предоставеният му код всъщност му осигуряваше достъп до целия комплекс, помисли си той, но не и до Големия адронен ускорител, когато работи.
7
Наречен още Голям адронен колайдер — най-големият и мощен ускорител на частици в света, съхраняван в Европейския център за ядрени изследвания (ЦЕРН). — Б. пр.