Кардиологът се усмихна.
— За да мога да ви задам един въпрос — отвърна той. — Когато се отдръпнахте от пътя на хлебчето, помислихте ли предварително, че трябва да го избегнете, или реакцията беше механична?
— Ами, рефлекс… или механична реакция, ако предпочитате. Нямах много време да мисля…
— Със сигурност механична — потвърди доктор Коласо. — След като много бързо трябваше да решите как да се справите с опасността, мозъкът реагира, без да праща сигнал до съзнанието. Нямаше време за това. Но ако имаше време? Колко време за реакция би било необходимо, за да може мозъкът да препрати случващото се към съзнанието? За да отговори на тези въпроси, един учен в областта на неврологията на име Бенджамин Либет провел серия опити, които предизвикали широк отглас в научния свят. Стимулирайки мозъчната повърхност с електроди, той показал, че само половин секунда след електрическия импулс хората казват, че го усещат. Тоест съзнанието ни винаги се разминава с реалността с половин секунда, макар и да не го забелязваме, тъй като пресъздаваме събитията така, сякаш те се случват точно в този момент.
— Интересно — отбеляза Мария Флор. — Това обяснява защо реагирах инстинктивно. Ако тялото ми очакваше съзнателно решение, щях да отнеса хлебче в лицето.
— Не искахме това, нали? — усмихна се кардиологът. Впрочем Либет не спрял дотук. Поискал да узнае какво би станало, ако мозъкът имаше достатъчно време да препрати взетото решение до съзнанието. Например, ако един от нас надникне през прозореца, това решение не изисква незабавен отговор. Как тогава ще протече процесът на решението? Либет провел експеримент, като накарал присъстващите да сгънат китките си, което му позволило да измери три неща: момента, в който хората съзнателно решили да прегънат китките, момента, в който започнала мозъчната дейност, и момента, в който китките вече са сгънати. Експериментът довел до шокиращи резултати. Либет открил, че първо протича мозъчната дейност. Една трета от секундата по-късно се взема съзнателно решение, а двеста милисекунди след това китката е сгъната.
— Мозъкът е реагирал преди съзнанието? — учуди се Мария Флор. — Това означава ли, че съзнателното решение не води до действието?
— Експериментът на Либет го демонстрира — потвърди доктор Коласо. — Резултатите от това откритие, както сигурно предполагате, имат съществено значение. Изглежда, мозъкът взема пръв решението, след което информира съзнанието, като обаче има грижата да го убеди, че решението всъщност е на съзнанието. Тоест съзнателните решения само ни се струват такива. Съзнанието съществува, но е различно от това, което е в представите ни.
В очите на директорката се четеше възмущение.
— Мили боже! Но това означава, че ние сме просто едни… машини!
— Изчислителни машини. Мозъкът е биохимичен компютър.
— Но тогава как се обяснява усещането, че съществувам, че мисля и чувствам, че съм аз — имам минало, вземам решения, обичам шоколад и аромата на цветя, че много неща са се случили и продължават да се случват в живота ми, и всичко това ме формира като личност? Нима усещането за самата мен също е илюзия?
— Опасявам се, че да. Освен това съзнанието ни не само закъснява с половин секунда по отношение на реалността, но и се изправя срещу свят, който съществува само в главите ни. От една страна, ние превръщаме електромагнитните импулси в образи и трептенията в звук, създавайки нещо, което не съществува по същия този начин в действителност, а само в ума ни. От друга страна, именно възприятието и паметта преобразуват тези импулси, които получаваме. Множество проучвания твърдят, че умът избира външните стимули и постоянно ги изменя.
— Как ги изменя?
— Паметта не е благонадеждна. Давам за пример експеримент, извършен през 1902 г. в Берлин. По време на лекция в университета двама студенти започнали разгорещен спор, който завършва с това, че единият младеж заплашва другия с пистолет, а професорът се намесва. Истината е, че всичко с инсценирано, и професорът моли другите студенти, които приели видяното на сериозно, да опишат в доклад случилото се. Когато прочел текстовете, той забелязал между 26 % и 86 % фактологични грешки във всяка работа.
— По дяволите! Толкова много?
— Били пропуснати реплики и действия на двамата студенти и в същото време се приписвали реплики на колеги, които наблюдавали мълчаливо, и действия на други, които всъщност не се били намесили. Този експеримент довел до серия от последвали тестове, които доказали погрешимостта на паметта. Станало ясно, че паметта се пренарежда с течение на времето. Умът изтрива някои моменти, променя други и дори добавя нови. С други думи, събитията, които виждаме в главата си, не съответстват на външната реалност, те представляват нейна реконструкция.