Погледите на Томаш и доктор Коласо се срещнаха, сякаш единият искаше от другия позволение да говори.
— Дона Граса страда от Алцхаймер, нали така?
Усещайки посоката, в която този въпрос щеше да отведе разговора, директорката на старческия дом недоверчиво присви очи; нима болестта имаше връзка с онова, което дона Граса вярваше, че е видяла, докато сърцето й е било спряло?
— Да, и какво?
— Случаите на пациенти с Алцхаймер предоставят интересни наблюдения за съзнанието. Когато общуваме със засегнат от синдрома, можем да видим как Азът на този човек изчезва малко по малко. Ако наблюдавате развитието на болестта, ще знаете много добре, че протича постепенно.
— Това е вярно — съгласи се Мария Флор. — В дома съм следила много случаи на възрастни хора с Алцхаймер и наистина забелязвам, че тези хора губят съзнателност постепенно, а не внезапно. Сякаш Азът бавно се отделя от тях.
— Точно така.
— Но това само засилва объркването ми — отбеляза тя. — Ако дона Граса е в процес на загуба на разсъдъка си, предизвикана от болестта, и ако на всичко отгоре е била клинично мъртва в периода без сърдечна дейност, когато и мозъкът й не е функционирал, как ще обясним усещането за отделяне от тялото, факта, че е видяла как лекарят удря коляното си в някаква мебел, тунела, в чийто край имало светлина, срещата и разговорите с покойни близки и дори прегледа на целия й живот като на филмова лента? Как ще обясните всичко това?
Доктор Коласо сви рамене и си пое дълбоко дъх, сякаш това бяха прекалено много въпроси, с които той не би могъл да се справи.
Това е загадка — призна накрая той. — Но има нещо, което държа да кажа. Преживяването на дона Граса е било напълно реално.
XIV
Агентът паркира на площадчето под един дъб, близо до тротоара. Изключи мотора, свали тъмните очила и огледа сградата. Беше обградена от нисък жив плет, разделен от желязна порта с бяла керамична табелка със сини букви, указващи името на учреждението.
Лугар ду Репоузо.
Зад зеленината се издигаше бяла сграда на два етажа и борова горичка отстрани.
След като огледа мястото, Джеймс Кронгард слезе от белия форд, който бе наел, като пристигна в Коимбра, и бавно се отправи към имота, все така нащрек.
Бутна портата, която се отвори със скърцане, мина през градината по осеяните в тревата камъни и се спря пред вратата. Натисна звънеца и електронното жужене се разнесе вътре в къщата.
Вратата се отвори и на прага се появи жена в бяла престилка и касинка.
— Какво обичате?
— Добър ден, госпожо — поздрави той със силен носов акцент. — Аз съм от един американски университет и трябва спешно да се срещна с професор Томаш Нороня. Казаха ми, че майка му има проблеми със здравето и че мога да го намеря тук, в Коимбра.
— Да, дона Граса получи инфаркт, бедничката — потвърди служителката. — Директорката я закара в болницата с линейка и мисля, че господин професорът също е там.
— Знаете ли в коя болница са отишли?
— В университетската, разбира се. Но изглежда, че всеки момент ще се върнат тук.
— Така ли?
— Обадихме се на директорката, за да разберем как вървят нещата, и тя каза, че дона Граса вече е добре и скоро ще я изпишат. Ще си дойде още този следобед.
— И професор Нороня също ли?
— Разбира се. Искате ли да се обадя, за да предам съобщението ви?
— Не се тревожете — побърза да отговори американецът, тъй като не му се искаше обектът да разбере, че някой го търси. — Моля ви, не го безпокойте, сигурно си има достатъчно грижи. Ще се върна по-късно или утре. Благодаря.
Преди служителката да се опита да го разубеди, мъжът от ЦРУ се обърна и напусна "Лугар ду Репоузо". Върна се в колата и седна зад волана, за да помисли над новата ситуация. Как да постъпи? Да отиде в болницата? Но щом обектът скоро щеше да доведе майка си в дома, биха могли да се разминат. Не, най-добре беше да остане тук и да почака. Това беше единственият начин да не допусне мъжът да му се измъкне.
Сега трябваше да подготви засадата.
XV
Никой не стана да налее кафе във вече празните чаши на масата в столовата на психиатрията, около която тримата седяха вече час. Разговорът бе достигнал до най-важната си част — преживяването, близко до смъртта, на дона Граса, и Томаш искаше да знае мнението на лекаря по въпроса.
— XIX век е бил период на велики научни открития в света на невидимото — започна разказа си доктор Коласо. — Открита била връзката между електричеството и магнитните полета, радиовълните, дължината на светлинните вълни, радиоактивността, рентгеновите лъчи и така нататък. В такава обстановка на организирани сеанси се заговорило за контакт е духове. Тъй като се разкривала цяла една невидима за човешкото око вселена, възможността да съществуват бродещи души, които ние не виждаме, не изглеждала толкова необичайна и този въпрос започнал да привлича вниманието на именити учени, които провели експерименти, за да разберат какво се случва на тези сеанси. Смятало се, че душата съществува физически, което означавало, че заема място в пространството и следователно има маса.