— Идеята не е лоша — отбеляза Мария Флор. — Проблемът е, че не може да бъде претеглена, права ли съм?
— Американският хирург Дънкан Макдугъл не мислел така — поправи я лекарят. — Той намерил начин да измери теглото на душата.
— Нима е възможно?
— Разбира се — потвърди той. — Идеята на Макдугъл всъщност била проста. Достатъчно било да претегли един човек, докато е жив, и после — когато умре. Разликата между двете стойности показвала масата на душата.
— Но това е абсурдно! Как е могъл да бъде сигурен, че разликата в теглото се отнася до душата, а не се дължи на нещо друго.
— Точно този проблем Макдугъл решава по брилянтен начин — отвърна доктор Коласо. — Той поставил легло върху платформа, поддържана от индустриален кантар, и положил там умиращия. Имал нужда от пациенти, които си отиват тихо и спокойно и почти не се движат, затова избрал възрастни хора, страдащи от туберкулоза. Не тежали много и болестта, от която страдали, имала предимството да позволи предвиждането на неизбежната смърт с няколко часа.
— Той наистина ли ги е претеглял?
— Да. В един следобед на 1901 г. в леглото на Макдугъл починал първият пациент. Точно в мига на смъртта пред свидетели учени, стрелката на кантара внезапно се отместила и не помръднала повече. Измерването довело до заключението, че спадът в теглото бил 21 грама.
Мария Флор остана изумена.
— 21 грама? Толкова ли тежи човешката душа?
— Това показва експериментът на Макдугъл. Истинността му можела да се оспори с аргумента, че когато човек умира, тазовите мускули и сфинктерът се отпускат, поради което минималната загуба на тегло можела да се дължи на отделяне на урина или изпражнения. Макдугъл го оборил, като припомнил, че при това положение кантарът няма да отчете загуба на тегло, тъй като измервал също и леглото, а урината и изпражненията си оставали върху него. Според друго възражение срещу експеримента регистрираната от кантара загуба на тегло се дължала на последния дъх на умиращия, тъй като той съдържал молекули и поради това имал маса. При издишване човекът загубвал тегло. За да провери тази хипотеза, Макдугъл скочил върху леглото и изпуснал целия въздух от дробовете си. Стрелката на кантара не помръднала.
— Следователно душата наистина тежи 21 грама…
— Може би. Един научен опит се счита за достоверен, когато има повтарящ се характер. Макдугъл провел експеримента с още петима пациенти, но с не толкова категорични резултати. Вторият пациент починал в четири и десет следобед, но стрелката на кантара се преместила едва петнадесет минути по-късно. Макдугъл признал, че изпитал голямо затруднение в определянето на точния момент на смъртта, а промяната в теглото не била с 21 грама, както при предишния случай, а с 14 грама. Третият пациент също изгубил 14 грама в момента на смъртта си. Проблемът е, че теглото му паднало с още двадесет и осем грама няколко минути по-късно, което отново довело до съмнения в точността на измерването. Претеглянето на телата на четвъртия и петия пациент пък било провалено от проблеми с кантара. В крайна сметка само първият опит бил извършен в идеални условия.
— Няма значение, интересното е, че винаги се наблюдава загуба на тегло в момента на смъртта — отбеляза Мария Флор. — Защо Макдугъл не продължил с експериментите?
— Поради етични причини. Провеждането на научни опити с умиращи хора не е особено приемливо, не мислите ли?
Директорката на дома се изчерви, шокирана от собствената си безчувственост.
— О, разбира се — съгласи се тя. — Глупаво е от моя страна, че не помислих, но бях толкова погълната от разговора, че дори не се сетих за това.
— Възраженията от етичен характер на научното общество накарали Макдугъл да вземе решение повече да не провежда експерименти върху човешки същества. Вместо това той продължил с кучета. През следващите години той извършил петнадесет опита върху кучета. Отровил ги, след което ги претеглил в момента на смъртта им. В нито един от случаите обаче кантарът не отчел загуба на тегло. Така стигнал до заключението, че кучетата, за разлика от човешките същества, нямат душа.