Залавяне на мъжа.
XVII
Грижливо заобикаляйки камъчетата, пръснати по рампата на входа на болницата, Томаш буташе болничната количка по тротоара и я спря до бордюра, близо до паркирания си автомобил. Историкът я завъртя и протегна ръка, за да помогне на майка си да се изправи.
— Хайде, майко. Можеш ли ходиш?
— Разбира се, че мога — отвърна тя, едва ли не обидена от въпроса. — Стига вече, получих просто леко неразположение. Доколкото знам, не съм инвалид.
Въпреки своята увереност жената трябваше да се подпре на протегнатата ръка на сина си, за да успее да се надигне. Междувременно Мария Флор бе отворила вратите на фолксвагена и им направи знак да се настанят отпред, давайки им да разберат, че самата тя ще се вози отзад, но Томаш не се съгласи.
— Не искам да те превръщам в мой шофьор, но ми се струва, че е по-добре аз да седна на задната седалка с майка ми, за да й правя компания — каза той, като й подаде ключовете от колата. — Ще можеш ли да шофираш?
Директорката на дома не възрази. Докато майката и синът се настаняваха отзад, тя седна на шофьорското място и пъхна ключа в стартера. Преди да запали, забеляза странен предмет, поставен на седалката до нея. Взе го и го показа на Томаш, който седеше зад нея и държеше ръката на майка си.
— Какво е това?
Историкът се взря в предмета, който бе получил тази сутрин от Женева.
— Амулет.
Мария Флор се засмя.
— Не ми казвай, че си суеверен…
— Не вярвам в астрологията, нито в амулети, защото съм зодия овен — отвърна Томаш с шеговита усмивка. — Не знам дали ти е известно, но овните по природа са скептици…
Това противоречие предизвика смях, който изпълни колата.
— Много смешно наистина — съгласи се приятелката му. — Само че не ми отговори.
— Държиш в ръката си големия пентаграм. Бил е открит в ръкопис, наречен Clavis Salomonis, или Ключът на Соломон — книга за магии, чието авторство приписват на цар Соломон.
Това заинтригува Мария Флор. Приближи амулета до очите си и го разгледа, видимо очарована от думите на приятеля си.
— Наистина ли? Интересно… — Отклони поглед към Томаш.
— Но какво прави подобно нещо в колата ти?
Историкът сви рамене.
— Честно казано, и аз не знам.
Фолксвагенът стигна до площадчето и паркира до бял форд точно пред входа на "Лугар ду Репоузо". Томаш и Мария Флор тъкмо се канеха да отворят вратите, за да излязат, когато болезненото ридание на дона Граса ги спря.
— Майко, какво има?
По лицето на възрастната жена се стичаше сълза, която стигна до брадичката й. Мократа диря озаряваше сбръчканата от годините кожа.
— Баща ти — проплака тихо тя. Сведените й зелени очи блестяха. — Срещата ни тази сутрин толкова ме натъжи…
Синът отново хвана ръката й.
— Недей, просто такъв е животът — нежно се опита да я успокои той. — Поне сега знаеш, че той е на по-добро място. Това е хубаво, нали?
Дона Граса подсмръкна и вдигна умоляващ поглед към сина си.
— Знаеш ли какво бих искала да направя сега?
Остави въпроса да виси във въздуха, сякаш искаше да провери дали Томаш наистина е готов да й помогне.
— Слушам те, майко.
— Искам да разгледам албума със снимки от сватбата ни. Знаеш ли кой? Онзи със снимките от церемонията в катедралата и сватбеното тържество.
— Мисля, че е много добра идея, щом това искаш.
Жената тъжно сведе глава.
— Проблемът е, че… албумът не е тук.
— Вкъщи ли е?
— Да, в скрина от камфорово дърво в дъното на коридора. Сещаш ли се кой е?
— Искаш ли да го донеса?
— О, съкровище си ти, сине!
Дочула разговора от шофьорското място, Мария Флор се намеси:
— Ако имате нужда от нещо, кажете.
— Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен, ако не е прекалено — помоли Томаш. — Има някои неща, които бих искал да обсъдим, като кардиологичните консултации, от които майка ми ще се нуждае през следващите дни. Така ще имаме възможност да поговорим.
Директорката на дома, която вече бе свалила колана, отново го закопча.
— Днес имам свободен ден, за да бъда с дона Граса — обясни тя. — Така че няма проблем.
Томаш отвори вратата на колата от своята страна.
— Чудесно — каза той. — Само ще заведа майка си вътре и веднага се връщам.
Историкът стъпи на площадчето и след като помогна на майка си да излезе от колата, подаде й ръка и я заведе до портичката на "Лугар ду Репоузо", без да забележи мъжа с тъмни очила, който се приближаваше, за да пресече пътя му.
XVIII
От мястото си в колата, Джеймс Кронгард внимателно проследи безшумното спиране на синия фолксваген на площадчето. Превозното средство и регистрационните му номера бяха отбелязани в досието, изпратено от Лангли, така че несъмнено бе настъпил моментът за действие.