Оръжието, макар и прибрано в кобура, представляваше застрашителен аргумент. Погледът на Томаш се местеше между непоколебимото изражение на американеца с ръка върху пистолета и слабата фигура на майка му, която чакаше до портата.
— Добре — отстъпи той съкрушен, — но първо ми позволете да заведа майка си до дома, става ли? Както виждате, тя е изморена и има нужда от почивка.
Вниманието на Кронгард се насочи към дона Граса.
— Разбира се.
Томаш се върна при майка си, подаде й ръка, помагайки й да мине през портата, и я заведе до входа на "Лугар ду Репоузо". Американецът вървеше на метър след тях, доволен от развоя на събитията. Благодарение на събраните сведения той бе предвидил, че обектът ще се появи на площадчето с майка си, и точно така се случи. Посещението в сградата беше част от плана му. След като се бе убедил във вината на заподозрения, знаеше, че ще го убие без никакво колебание. Затова трябваше да го подтикне към бягство и да му предостави благоприятна възможност.
— Дона Граса! — възкликна служителката, която отвори. Като видя възрастната жена да стои пред нея, тя разпери ръце, за да я прегърне, и се усмихна топло. — Как сте? По-добре ли се чувствате?
— Слава богу, да — отвърна тя с унила усмивка. — Синът ми дойде да ме вземе от болницата, миличкият. Златно момче, не мислите ли, дона Ермелинда.
— Ама такъв е! Такъв е!
Прекрачиха прага. Озовал се във фоайето на дома, Томаш се поколеба какво трябва и може да направи. Дали вече бе арестуван и трябваше да тръгва към колата? Или американецът щеше да му даде още няколко минути насаме с майка му? Обърна се и се взря в похитителя си.
— Нали не е проблем да заведа майка си до стаята й? — попита той. — Искам да я сложа да си легне и да я успокоя.
— Разбира се — позволи Кронгард на висок глас, но се приближи до ухото на историка. — Сбогувайте се с майка си, сбогувайте се — прошепна той. — Това е последният път, в който я виждате, защото в Америка ви очаква електрическият стол.
При тези думи португалецът го погледна, шокиран. Не можеше да повярва на безсърдечността, която агентът на ЦРУ проявяваше в такъв момент.
— Майната ти! — прошепна той. В тона на гласа му и в очите му прозираше презрение. — Майната ти!
— Тц-тц, какво е това? — отвърна развеселен американецът. — Мерете си приказките, младежо. — Той се обърна към служителката от дома, която тъкмо се отдалечаваше. — Уважаема госпожо, имате ли нещо за ядене? Нямате представа колко съм гладен…
Жената спря, за миг изненадана от тази молба, но успя да реагира бързо.
— Елате с мен — покани го тя. — Готвачката е приготвила фейжоада по рецепта от Траз уш Монтеш, от която ще си оближете пръстите. Ще трябва да хапнете в кухнята, ако нямате нищо против. В трапезарията се хранят нашите гости.
Посетителят се огледа.
— Къде са те? — попита по-скоро по причини, касаещи работата му, отколкото от любопитство. — Тук е толкова пусто…
Служителката се засмя.
— Някои отидоха на разходка до боровата горичка, други са по стаите си — обясни тя. — Но повечето са във всекидневната. Знаете ги хората на тази възраст, там е телевизорът и…
— Разбирам — отвърна американецът, докато търкаше ръце, предвкусвайки угощението. — Тогава да вървим в кухнята да опитаме тази фейжоада.
Докато Томаш се качваше по стълбите към горния етаж с майка си, Кронгард последва служителката и по устните му заигра усмивка. Напомняйки му, че в Америка го очаква електрически стол и отправяйки се към кухнята, за да хапне, мъжът от ЦРУ бе дал на историка мотив и възможност за бягство. Капанът бе заложен.
Топката бе в ръцете на жертвата.
Поведението на американеца учуди Томаш. Докато бавно изкачваше стъпалата, помагайки на дона Граса да стигне до първия стаж, бавно започнаха да го изпълват тежки съмнения. Как е възможно агентът, дошъл да го арестува, толкова доверчиво да го остави сам с майка му? Нима не разбираше, че така му предоставяше възможност да избяга? Какво го караше да се чувства толкова уверен? Как би могъл да е сигурен, че Томаш няма да се възползва? Въпросите изникваха един след друг, но не и отговорите. Опита да се постави на мястото на агента от ЦРУ, за да може да разбере и предвиди поведението му. Безуспешно. Каквато и гледна точка да му хрумнеше, стигаше само до един задоволителен отговор. Похитителят му го подценяваше. Нямаше друго обяснение. Смяташе, че Томаш, като учен, обитаващ света на книгите, който прекарва дните си в проучвания на древни ръкописи, не бе нищо повече от един книжен плъх, просто потресен от предизвикателствата на истинския живот интелектуалец, неспособен да предприеме начинания, изискващи смелост и физическа издръжливост. Подобно мнение го обиждаше.