— Ох, изморена съм — оплака се дона Граса, когато стигнаха до горе, прекъсвайки мислите на сина си. — Мисля да си легна.
— Добре ще направиш, мамо — съгласи се историкът. — Наистина трябва да си починеш, имаше тежка сутрин. Не всеки умира и възкръсва в един и същи ден, нали? Самият Исус е трябвало да чака цели три дни.
Томаш хвърли поглед към долния етаж и се увери, че фоайето е пусто. След това придружи майка си до стаята й по коридора. Влязоха вътре и той й помогна да се съблече, да сложи нощницата, да си вземе лекарствата и да си легне.
— Благодаря ти, сине — прошепна тя, докато се завиваше и нагласяше възглавницата си. — Ще се видим на вечеря, нали?
Томаш се поколеба. Първоначалната идея беше да остане в Коимбра за една-две седмици, за да следи възстановяването на майка си и посещенията й в болницата, но събитията бяха поели в неочаквана посока и всичко това ставаше невъзможно.
— За жалост, не — отговори той. — Изникна нещо спешно и трябва да се връщам в Лисабон.
— О, колко неприятно! Слушай, внимавай по пътя, ясно? Понякога караш бързо, а това е опасно. Освен това има толкова луди шофьори…
— Не се тревожи.
Повалена от умората, дона Граса затвори очи и почти веднага заспа. Томаш се наведе и я целуна по челото, питайки се дали ще я види отново. Недоразумението, в което го бе замесил Белами, можеше да му струва скъпо.
Истерикът се изправи и се съсредоточи върху по-належащия проблем. Ситуацията, в която бе изпаднал. Събитията бяха претърпели необикновен обрат, когато само преди минути агентът от ЦРУ го бе пресрещнал на входа на старческия дом. Това ново положение имаше своите сюрреалистични елементи, но той не можеше да го игнорира. Разглеждайки възможностите си и преди всичко вероятността да бъде отвлечен и транспортиран тайно в Съединените щати, където го чакаше електрически стол, единственият изход беше да избяга. Нямаше никакво съмнение.
Бягство.
Решението бе взето. Допря ухо до вратата, за да разбере дали имаше някого в коридора. Не чу нищо. Отвори бавно и надникна навън. Коридорът изглеждаше пуст. Излезе от стаята, затвори внимателно вратата и тръгна по коридора с тихи стъпки, разтревожен от всяко подозрително движение. Дървеното дюшеме скърцаше, сякаш стенеше тъжно, и с всяка крачка Томаш ставаше все по-предпазлив. Като стигна до стълбището, той се наведе и огледа фоайето. Нямаше никого.
Бе настъпил моментът да си опита късмета.
Джеймс Кронгард чу стъпките по скърцащия паркет. Той се ослушваше за шумове на горния етаж от момента, в който заподозреният заведе майка си в стаята й. Първото, което привлече вниманието му, бе скърцането на дървения под. Запомни добре този звук, защото знаеше, че ще го чуе отново, когато обектът мине по коридора на връщане.
— Е, хареса ли ви фейжоадата? — попита служителката. — Много е вкусна, нали?
— Отлична! — отвърна американецът, докато пъхаше в устата си последна хапка. — Но стига толкова.
— О! Няма ли да доядете порцията си?
Мъжът стана от мястото си и се отправи към коридора.
— Благодаря ви за гостоприемството, но не искам повече. Ще почакам професор Нороня.
Излезе от кухнята и застана в коридора, който водеше към фоайето. Скърцането на дюшемето горе бе престанало — знак, че обектът проверяваше пътя си за бягство. Устните на Кронгард се изкривиха в усмивка, която веднага потисна, за да не се разсейва. Развръзката всъщност бе предвидима. Португалецът знаеше, че ЦРУ ще го отведе тайно в Америка, където щеше да бъде съден за убийството на един от директорите на Агенцията въз основа на силно компрометиращи доказателства срещу него, и възползвайки се от неочакваната възможност да се измъкне от неприятния посетител, той със сигурност щеше да се опита да избяга.
— Хайде, момче — прошепна Кронгард, почти убеден, че призивът му ще подтикне Томаш към действие, въпреки че не можеше да го чуе. — Давай!
Дясната ръка на агента се плъзна под якето и погали студения приклад на глока. Нямаше как да го извади веднага. Ако някой го видеше с оръжие, щеше да включи алармата и капанът щеше да се провали. Но трябваше да има готовност да извади бързо пистолета си и да го използва. Отпусна ремъка, който придържаше глока към кобура, с показалец. След това с два пръста освободи оръжието. Когато приключи, хвана приклада и постави пръст на спусъка. Бе готов. Знаеше, че трябваше да действа, когато заподозреният заслиза по стълбите; нещо, което щеше да бъде предизвестено от скърцането на дървения под.