— Какво става? — попита учудено тя, когато той отвори вратата на колата. — Случило ли се е нещо?
Той буквално влетя в автомобила, блъскайки главата си в рамото й.
— Давай! — извика историкът. — Хайде!
Приятелката му го изгледа неразбиращо.
— Какво да давам?
Историкът посочи към волана.
— Тръгвай веднага! — настоя той. — Трябва да се махнем оттук възможно най-бързо!
— Но защо? Какво става?
Историкът посочи с палец към сградата на "Лугар ду Репоузо" зад оградата и живия плет.
— Мъжът… мъжът, който ме заговори на площадчето, стреля по мен! — обясни той с възможно най-спокойния тон, осъзнавайки, че думите му звучат прекалено налудничаво, за да бъдат взети на сериозно. — Трябва веднага да се махаме оттук! Този тип иска да ме убие, разбираш ли?
По лицето на Мария Флор се четеше изумление и невъобразима изненада.
— Какво? За какво говориш?
Томаш простена отчаяно.
— Тръгвай! — извика той, вече извън себе си. Погледът му прескачаше между нея и входа на сградата. — Тръгвай, преди онзи тип да се появи!
Двигателят тихо ръмжеше, всъщност Мария Флор не го бе изключила, защото смяташе, че приятелят й ще се върне по-скоро. Поради настойчивостта на Томаш, а и за всеки случай, тя натисна съединителя и даде на първа, но нямаше никакво намерение да му се подчинява, докато не изяснеше докрай тази история. Нима в дома имаше човек, който стреляше напосоки? В това нямаше никакъв смисъл. Да не би Томаш да се е побъркал?
— Слушай — започна кротко тя, сякаш за да го успокои. — Какво…
Замълча в мига, в който съзря мъж с пистолет в ръка пред вратата. Всъщност тя не го видя добре, нямаше време за това, защото инстинктът й или онова шесто чувство, което всъщност бе умът, анализиращ несъзнателно ситуацията, реагира бързо и едва след това си даде сметка за действията си.
Отпусна съединителя, даде газ, колата се разтресе и бързо отпраши с яростно свистене.
Стреля в мига, в който фолксвагенът тръгна. Джеймс Кронгард не очакваше автомобилът да потегли точно в този момент и пропусна отново. Всъщност куршумът пръсна страничното стъкло откъм задната седалка, но не засегна пътниците.
Считаше се за пропуск.
— Мамка му! — изруга американецът, а той нямаше навика да ругае. — Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Днес не му вървеше.
Автомобилът на беглеца излезе от площадчето, оставяйки облак синкав дим във въздуха, и вече набираше скорост по съседната улица. Агентът от ЦРУ бързо мина през портата и стигна до средата на площадчето, близо до улицата. Там той се прицели, но съзря единствено задната част на колата, която зави зад ъгъла и изчезна зад една сграда.
— О, не!
Без да губи време, Кронгард изтича до белия форд, паркиран под дъба. Бръкна в джоба си, извади ключа и с нелепа мелодия вратите се отключиха. Седна зад волана, запали двигателя и потегли. В този момент съжали, че не бе наел помощен автомобил, но знаеше, че в крайна сметка това нямаше решаващо значение. Нима по време на обучението си във Фермата — тренировъчния щаб на ЦРУ — не бе участвал в автомобилното състезание в Индианаполис? Агенцията обучаваше кадрите си в техниките на шофиране на висока скорост, което означаваше, че беглецът нямаше никакъв шанс да се измъкне. Освен това бе забелязал, че зад волана стои жена, а Кронгард дълбоко вярваше, че жените са по-неумели на пътя.
Фордът даде газ и наби спирачки със свистене, занасяйки на всяка права отсечка и на всеки завой като бърз ловец по следите на жертвата. Заобикаляше другите автомобили, които изникваха на пътя, рискувайки, но печелейки всеки залог, защото другите водачи му правеха място, смутени от агресивното шофиране. С приближаването към центъра на Коимбра трафикът се засилваше, което по принцип би било проблем, но в случая представляваше предимство. Агентът на ЦРУ знаеше, че бегълците не притежават състезателен опит в шофирането, което означаваше, че натовареното движение ще ги забави повече, отколкото него.
След някакви си пет минути на луда надпревара по улиците на града Кронгард най-сетне съзря синия фолксваген, заклещен между микробус и камион.
— А, ето те — усмихна се той въпреки стиснатите от ярост зъби при преследването. — Пипнах те!
Натисна газта и мина в насрещното, изпреварвайки няколко коли, с което напредна с двеста метра. С това темпо, пресметна той, скоро щеше да е точно зад синия автомобил.
Само още една минута.
Томаш внимателно наблюдаваше бързото напредване на форда с обърната назад глава и с вперен поглед в бялата точка, която изпреварваше по няколко автомобила наведнъж. Шофьорът рискуваше да катастрофира, но всеки път успяваше да се измъкне. Приличаше на чист късмет, но Томаш знаеше, че се дължеше на сръчност и ловкост.