По-бързо — примоли се той. — По-бързо!
— Но как? — попита нервно Мария Флор, като махна отчаяно с ръка пред себе си. — Не виждаш ли, че има светофар? Какво искаш да направя?
— Зарежи го! Промъкни се в насрещната лента и мини на червено!
— Но… но…
— Прави каквото ти казвам! — ядосано настоя Томаш. — Ако не рискуваме, той ще ни хване!
Мария Флор разбра посланието. Пое си дълбоко дъх, сякаш се подготвяше психически за тази лудост, и сви вляво, навлизайки в насрещното платно. Веднага бе засечена от друг автомобил, който бе завил в същата посока, но въпреки уплахата успя да го избегне и да се вмъкне между кола в същата лента и джип, спрял на светофара. Като стигна до кръстовището, ускори и мина през колоната коли, които идваха отляво, но когато мислеше, че безопасно е пресякла и другото платно, по което се движеха автомобилите, идващи отдясно, се чу трясък и фолксвагенът се завъртя страшно, подобно на пумпал, по часовниковата стрелка.
Някой ги бе ударил.
— Потегляй! — извика Томаш, който реагира първи след сблъсъка. — Тръгвай веднага! Бързо!
Мария Флор отвори очи и осъзна, че са катастрофирали и колата е спряла насред улицата. В огледалото за обратно виждане видя суматохата зад тях. Колата, която ги бе ударила, се бе преобърнала, това бе довело до още няколко леки катастрофи и движението бе спряло. Белият силует на преследвача им обаче вече се канеше да пресече кръстовището. За щастие, след въртенето фолксвагенът бе застанал напред, а двигателят още работеше. Беше ударен откъм задната врата. Мария Флор включи на първа и потегли.
До нея историкът отново се обърна назад, за да наблюдава преследвача. Новините не бяха добри. Томаш видя как фордът се промъква между спрелите коли и ги погва отново само на триста метра след тях. Очевидно нямаше да успеят да му се измъкнат и след няколко секунди американецът щеше да се лепне зад тях. Спешно се нуждаеха от план.
Томаш огледа улицата в търсене на решение. Трябваше му нещо, което да обърне хода на събитията и да им позволи да се отърват от агента на ЦРУ. Но какво? Зад тях преследвачът бе скъсил разстоянието на двеста метра.
— О, не — простена отчаяно Мария Флор. — Не и това.
Историкът погледна в посоката, в която се взираше тя, и разбра какъв е проблемът. Имаше ремонтни работи по смяната на настилката на тротоара и движението беше реорганизирано. Минаваше се само в една тясна лента и само състезател би успял да ускори в такова пространство. Фордът вече се намираше на сто метра от тях и бързо напредваше. Нямаха шанс.
— Спри! — нареди Томаш. — Спри до ремонта!
Погледът на Мария Флор издаваше паника, но още от началото на преследването бе сметнала за най-разумно да следва инструкциите на Томаш, колкото и абсурдни да й се струваха. Изглежда, приятелят й имаше таланта да импровизира под напрежение. Затова, въпреки че се страхуваше от последствията от подобна лудост, натисна спирачката и гумите на фолксвагена изсвистяха и се заковаха до работниците, които ги зяпнаха слисано.
Без да губи време, Томаш изскочи от автомобила, грабна две тежки павета и с все сила ги запрати по форда, който вече спираше до тях. Първото строши предното стъкло, а второто уцели водача по рамото и отскочи към главата му.
Историкът отново се втурна в колата и фолксвагенът веднага потегли, оставяйки преследвача си до ремонтните работи по тротоара с глава, обляна в кръв.
XXII
Естествено, Джеймс Кронгард знаеше, че най-трудното тепърва предстои. Медицинската сестра вече бе поставила марля на рамото му и тъкмо приключваше с превръзката на главата, точно над дясното ухо, но това не бе страшно. Американецът вдигна поглед към вратата и съзря силуета на полицая с шкембето, който продължаваше да стои облегнат на стената в коридора с търпеливо изражение и някакви документи в ръка.
— О, бюрокрация! — промърмори отегчено Кронгард. — В тази страна много обичат бюрокрацията…
Но това също не го плашеше. Проблемът, истинският проблем, беше телефонното обаждане до Лангли. Как ще обясни случилото се? Трябваше ли да разкаже за старицата, която му бе попречила да се прицели точно, като го удари с чантата по главата? Или за двамата негодници, които го бяха победили в луда надпревара по улиците на Коимбра? Нима щеше да има кураж да признае истината за случилото се? Или трябваше да съчини някаква история?