— Добре — каза майчински медицинската сестра, отстъпвайки назад, за да огледа превръзката. — Готово е. Раните на главата винаги много кървят, но в крайна сметка не е нищо сериозно. Не се тревожете. — Приличаше на художник, който съзерцава творбата си. — Мисля, че се получи чудесно. Обзалагам се, че в Америка не биха се справили по-добре…
— Мога ли да си тръгвам?
— Доколкото зависи от нас, да. Рентгенът не показа нищо счупено, имате само натъртвания и синини. — Тя махна към мъжа с шкембето, който чакаше в коридора. — Но мисля, че онзи господин иска да говори с вас. Изглежда, в центъра е настанала истинска суматоха, а?
Американецът не отговори веднага. Нагласи кобура на гърдите си и облече палтото.
— Оръжието ми?
Сестрата отново посочи към полицая.
— Говорете с господина.
Като се замисли, Кронгард осъзна, че при тези обстоятелства конфискуването на глока му беше неизбежно. Обърна се и напусна спешния център, отправяйки се към полицая.
Като видя американеца, полицаят се изправи и тръгна към него.
— Документите, моля.
Агентът от ЦРУ извади американския си паспорт и документ от американското посолство, които му гарантираха дипломатически имунитет, и ги връчи на дебелака.
— Къде е оръжието ми?
Полицаят прегледа документите със свъсени вежди, сякаш четеше много сложна материя, която изискваше дълбоко осмисляне.
— Тук пише, че сте културен аташе в американското посолство в Лисабон…
— Точно така.
В очите на униформения проблесна искра, сякаш бе заловил престъпник на местопрестъплението.
— Кажете ми — започна той, — нормално ли е културните аташета от вашето посолство да се разхождат въоръжени?
— Сигурно сте чували за организация на име Ал Кайда, нали? — сряза го Кронгард и нехайно сви рамене. — Трябва да нося оръжие от съображения за сигурност. Никога не знаеш какво може да се случи…
Този отговор обърка полицая. По-добре да се придържа стриктно към стандартните въпроси, реши той.
— Имате ли разрешително за притежание на оръжие?
Агентът на ЦРУ отново пъхна ръка в джоба на палтото си и извади друг документ.
Униформеният унило провери текста, печата и подписа.
— Наред ли е всичко?
— Да — промърмори ядосано полицаят. Той очевидно искаше да задържи заподозрения, но вече съзнаваше, че не може да го направи. — Така изглежда.
— Тогава дали може да ми върнете пистолета?
Въпреки негодуванието си полицаят взе един найлонов плик, извади глока от него и го подаде на американеца. Кронгард прибра оръжието в кобура на гърдите си и подписа протокол, че оръжието му е било върнато. Полицаят му подаде документите, които американецът прибра в другия си джоб.
— Знам, че имате дипломатически имунитет и затова дори не сте длъжен да давате показания — призна полицаят. — Все пак бихте ли ме придружили до управлението, за да ни разкажете какво се случи?
По невъзмутимото лице на американеца премина лека иронична усмивка, преди надменно да обърне гръб и да се отправи към изхода на болницата.
— Имам си по-важна работа.
XXIII
Беззвездна нощ внезапно се спусна над шосето. Томаш седеше зад волана и внимателно следеше червените светлини на автомобилите в своята лента и белите проблясъци на колите в другото платно, които се виеха пред него. До него Мария Флор се опитваше да овладее нервите си. Преследването по улиците на Коимбра този следобед я бе изтощило и през последните два часа тя мълчеше.
— Защо избра Национален път 1? — попита тя, нарушавайки дългото мълчание. — Не е ли по-добре да караме по магистралата? Все пак е по-бързо и по-сигурно…
Шофьорът посочи с палец назад към счупените стъкла и смачкания багажник.
— Видя ли на какво прилича колата ми? Полицията със сигурност е предупредила Националната гвардия и компаниите, които обслужват магистралите. Обзалагам се, че всички търсят фолксваген с подобни щети. Навсякъде има охранителни камери. Ако бяхме тръгнали по магистралата, щяха да ни хванат за нула време.
Мария Флор не каза нищо, очевидно осъзнала силата на аргументите му. Не бе сигурна, че бягството от полицията е най-добрата стратегия; всъщност смяташе, че трябва да се обърнат директно към властите и да разкажат за случилото се, но вярваше, че Томаш знае какво прави. Щом бе решил да стои настрана от полицията, значи, имаше причини, а на нея й оставаше или да му се довери, или да го изостави.
— Кой беше онзи човек? — зададе въпроса, който не й даваше мира от началото на преследването. — Защо ни преследва?