Обадих се в дома и всичко е наред — рече Мария Флор, твърдо решена да удържи на думата си. — Дадох инструкции на персонала и при майка ти винаги ще има човек. Маргарита ще я води до болницата всеки ден и ще се грижи добре за нея, не се тревожи. — Тя махна с ръка, сякаш темата бе приключена. — Този проблем е решен.
Томаш се взря настойчиво в нея, сякаш й даваше последна възможност. Тя несъмнено бе красива жена и шансът да прекара следващите няколко дни с нея, щеше да му допадне, но при други обстоятелства.
— Сигурна ли си?
— Напълно — отсече приятелката му. — Сега трябва да мислим практично и да решим къде ще отидем. Случайно да имаш стая за гости в апартамента си? Ако нямаш, ще трябва да спиш на дивана.
Томаш поклати глава.
— Не можем да отидем в дома ми. Очевидно е, че типовете от ЦРУ го наблюдават.
— Тогава къде? На хотел?
— Опасно е. Ще трябва да покажем документи за самоличност и данните ни ще бъдат въведени в компютъра — следа, която американците могат да засекат.
По лицето на Мария Флор се четеше объркване.
— Лошо. Не може да отидем в апартамента ти, нито в хотел. Какво предлагаш?
— "Гулбенкян".
— По това време?
По всяко време. Проблемът е, че сградата се охранява от частна фирма.
— О, няма да ни пуснат да влезем…
— Разбира се, че ще ни пуснат. Само че не е хубаво да ни виждат. Представи си, че момчетата от ЦРУ, които със сигурност знаят, че работя като консултант и имам кабинет там, пратят някого да говори с охранителите и ги подпита дали случайно не са ме виждали наоколо. Би било глупаво.
— Как ще влезем тогава?
Въпреки че бе зает да следи движението, той пъхна ръка в джоба си и извади подрънкваща метална връзка ключове, и с усмивка я показа на спътницата си.
— Имам ключове.
Подземният паркинг на фондация "Гулбенкян" беше отворен — вероятно имаше концерт в голямата зала, но Томаш предпочете да паркира от другата страна на булевард "Берн", на малка площадка на ъгъла на площад "Испания", за да е сигурен, че охраната на фондацията няма да го види да влиза. Слязоха от колата и пресякоха булеварда, за да стигнат до ниския зид на комплекса.
На тротоара историкът се огледа в двете посоки, за да се увери, че никой не ги наблюдава.
— Скачай!
Мария Флор се подчини и прескочи зида към градината на фондацията, следвана от Томаш. Тръгнаха между дървета и храсти, възползвайки се от прикритието на растенията и нощта, за да се промъкнат незабелязано, и заобиколиха главната сграда. Напредваха бавно и предпазливо и накрая стигнаха до един страничен служебен вход.
— Ами сега? — прошепна тя. — Какво ще правим?
— Ще влезем.
Историкът се огледа наляво и надясно, не видя никого и излезе от градината с нормална походка, опитвайки се да изглежда непринудено, в случай че някой го забележи. Приятелката му схвана стратегията и го последва, като му подражаваше. Стигнаха до служебния вход, Томаш пъхна ключа в ключалката и отключи вратата.
Влязоха в сградата и потънаха в мрак.
— Нищо не виждам — оплака се тя. — Къде отиваме?
— Сложи ръка на гърба ми, за да не се загубим, и ме следвай. Внимавай, тук има две стъпала…
С ръката на Мария Флор, долепена на гърба му, Томаш опипваше стената и напредваше в тъмното, докато накрая стигна до една врата, чиито очертания представляваха светъл правоъгълник. Пространството зад нея бе осветено. Почакаха малко, опитвайки се да разберат дали има някой от другата страна. Не чуха нищо подозрително и открехнаха вратата съвсем леко, колкото да надникнат. Там се намираше централното фоайе.
— В дъното има някой — прошепна историкът, — но пътят към лабораторията е чист.
— Няма ли да отидем в кабинета ти? — учуди се приятелката му. — Все пак е познато място…
— Светлината в кабинета би ме издала. Лабораторията е място, където понякога хората работят и през нощта. Струва ми се идеално убежище, не си ли съгласна?
Въпросът бе реторичен, но все пак заслужи кимване в знак на съгласие от страна на Мария Флор. Тя бе започнала да разбира, че няма смисъл да се съмнява в решенията на приятеля си. Вече не изпитваше никакво колебание, че преди да действа, Томаш обмисля всичко. Отвориха вратата и се измъкнаха от сервизното помещение към фоайето, като вървяха спокойно към стълбището. Качиха се на първия етаж, озоваха се в друго фоайе, този път неосветено, и свиха по коридор, докато стигнаха до голяма метална врата. Отвориха я. Озоваха се в тъмно помещение. Томаш протегна ръка и включи осветлението. Низ от бели студени светлини блеснаха на тавана, осветявайки зала с електронна апаратура.