— Как е възможно съзнанието да създава реалност?
— Частично — уточни историкът. — Не е достатъчно просто да гледам процепа, за да се появи веднага частица. Необходимо е през него да преминава и вълна.
— Вълна ли? Но каква вълна? — объркано попита тя. — Енергия? Материя? Каква?
Томаш потърка челото си; тази част също бе трудна за разбиране.
— Не знаем с точност — призна той. — Става дума за мистериозна вълна. Уравнението на Шрьодингер ни представя вълновата функция, която се тълкува като вълна на вероятността. Когато говорим за изчисления от квантовата механика, не сме изправени пред вълново поле на материя или енергия, а пред вълново поле на вероятност от наличие на материя или енергия.
— Искаш да кажеш, че вълната реално не съществува?
Академикът се намръщи.
— Трудно е да се каже. Електронът притежава заряд и маса и те не могат да изчезнат просто така, нали? Освен това всички виждаме, че на екрана се образува интерферична картина. Това ни показва, че нещо наистина съществува. Но какво е то? Шрьодингер смятал, че електронът се носи в пространството като вълна, което предполага масата и зарядът да се носят безкрайно из Вселената. Става ясно, че не това се случва. Следователно Шрьодингер греши.
— Тогава, щом електронът не се носи в пространството, каква е тази вълна?
— Никой не знае. Интерферичният образ на екрана и принципът за запазване на енергията, изискващ поддръжката на заряда и масата, предполагат, че вълната е реална, а не просто абстрактна математическа формула. Зарядът и масата на електрона все трябва да се намират някъде, но къде? Айнщайн наричал подобна вълна Gespensterfeld, т. е. "призрачно поле", макар че аз предпочитам израза виртуална или потенциална вълна. Тя едновременно съдържа в себе си цялата възможна потенциалност или виртуалност. Самият Вернер Хайзенберг пише, че атомите или елементарните частици не са реални, а образуват свят от вероятности и възможности. Сякаш живеят в пространство между съществуващото и несъществуващото, наречено суперпозиция[29], и придобиват определено и реално съществуване, когато са наблюдавани. Изхождайки от експеримента с двата процепа, можем да кажем, че един атом съществува под формата на вълна по някакъв фантасмагоричен начин, за да използваме израза на Айнщайн, но когато е наблюдаван, се появява нещо, което физиците наричат колапс на вълновата функция. Фантасмагоричната вълна на суперпозиция се свива и мигновено се превръща в частица.
Мария Флор потрепери.
— Брр… звучи страшничко.
— Малко — съгласи се историкът. — Например, след като преди наблюдението материята е само една вълна, представи си, че поставим вълната на един атом в кутия и после разрежем кутията по средата, за да се получат две. Въпросът е: след като сме я разделили надве, в коя от тях с вълната? В лявата или в дясната кутия?
— Ами… знам ли… В една от двете.
Историкът повдигна вежди и я поправи:
— Вълната е и в двете кутии.
— Искаш да кажеш, че се е разделила на две и едната половина е останала в едната кутия, а втората е отишла в другата?
— Не. Това е една-единствена вълна, тя е неделима и се намира в двете кутии едновременно. Само че ако отворя една от тях и надникна вътре, вълната се свива и атомът се превръща в частица, която се съдържа само в една от кутиите. Той не е съществувал преди това в нито една от кутиите като частица.
Разбираш ли? Дори да отдалечим кутиите една от друга, като сложим едната в единия край на Вселената, а втората — в другия, вълната ще продължи да се намира на двете места едновременно — единствена и неделима — в суперпозиция. Наблюдателят и впоследствие съзнанието са тези, които чрез наблюдението на реалност и така взаимодействайки с нея карат атома да престане да бъде вълна и да се превърне в частица.
— Толкова е странно…
— Това квантово чудо било систематизирано също от Хайзенберг през 1927 г. — времето, когато въвежда принципа на неопределеността. Той гласи, че е невъзможно да се измерят едновременно и с точност позицията и скоростта на една частица. Тази невъзможност не е породена от технически проблеми при измерването, а е свойствена характеристика на реалността. Когато определим позицията на една микрочастица, нейната скорост остава неизмерима по подразбиране, а когато установим скоростта, позицията и е онтологично неопределена. Смятам, че тази неопределеност относно точната позиция и скорост на микрочастиците не е резултат от нашите ограничения в наблюдението, а описва реалността такава, каквато е.
29
Основен принцип в квантовата механика, според който дадена елементарна частица съществува едновременно във всичките си теоретично възможни състояния. — Б. пр.