— Нима подобно нещо е възможно?
— Не само е възможно, но и се случва. При радиоактивно разпадане на урана например има една алфа-частица в ядрото, която изведнъж изчезва оттам и се появява извън него, въпреки бариерата, която представлява мощната ядрена сила.
Мария Флор се поколеба.
— Преди малко спомена, че в микросвета бъдещето може да повлияе на миналото. Какво искаше да кажеш с това?
— В своите теории на относителността Айнщайн доказва, че времето и пространството са свързани — припомни Томаш. — Затова нарича това понятие пространство — време. Ако експериментът с двата процепа показва, че съзнанието частично променя поведението на реалността в пространството, и ако времето е свързано с пространството, тогава е възможно съзнанието да променя и поведението на реалността във времето.
— Звучи логично — съгласи се тя, преценявайки проблема през тази нова перспектива. — Остава да видим дали съществува начин за демонстрация…
Академикът постави длан върху светлинния проектор.
— Подобна демонстрация представлява една по-усъвършенствана версия на експеримента с двата процепа. — Той взе кадастрона, който бе ползвал по време на първия опит, и отново го постави между проектора и екрана, посочвайки двете успоредни резки, пробити в средата. — Вече знаем, че светлината и електроните минават през процепите като вълни, когато не ги наблюдаваме, но се превръщат в частици, когато някой наблюдава отворите, нали така?
— Много странно, но да приемем това за истина.
— Истина е — настоя Томаш. — Трябва да разбереш и да приемеш, че този експеримент е провеждан хиляди пъти и резултатите, макар и невероятни, предполагат, че съзнанието създава частично реалността. Въпросът, който възниква сега, е какво се случва, ако решението за наблюдение е взето не преди светлината да достигне двата процепа, а в пространството между двата процепа и екрана. С други думи, представи си, че поставим детектор след двата процепа и решаваме да го включим или не чак когато светлината премине през процепите. Като забавим това решение, в кой момент светлината ще се превърне в частица? В момента на решението за наблюдение или преди него? Възможно ли е светлината да премине през процепите като вълна, докато все още не я наблюдаваме, и да се превърне в частица, когато съзнанието реши да я проследи?
Мария Флор объркано поклати глава.
— Извинявай, но не разбирам…
— Объркващо е, знам — съгласи се Томаш. — Въпросът, казано с думи прости, е следният: възможно ли е бъдещето да се отрази на миналото?
— Това го разбрах.
— Този проблем бил поставен на теория от Джон Уилър през 1984 г. и пресъздаден експериментално в лабораторията на университета в Мериленд чрез ултра бърза електронна система за генериране на произволни числа и сложно устройство с огледала — експеримент, провеждан няколко пъти през годините с помощта на все по-сложни инструменти. Нарича се експеримент на отложения избор.
— Нима са успели да проведат подобен експеримент? — изненада се Мария Флор. — И какъв бил резултатът?
— Изумителен — отвърна той. — Учените успели да отложат решението едва с милиардни части от секундата, но се оказало достатъчно, за да проведат опита. Открили, че светлината се превръща в частица преди вземане на решението за наблюдение. — Томаш повтори ключовата дума. — Преди. — Замълча, за да изчака тя да осмисли идеята. — Разбираш ли последствията от това, което ти казвам?
Приятелката му стоеше слисана.
— Това означава, че светлината се държи така, сякаш знае, че ще бъде наблюдавана, преди наблюдателят да вземе решение!
— Именно. Следствията, породени от този експеримент, са необикновени. След като вълната се превръща в частица само когато е наблюдавана, оставаме с впечатление, че сме изправени пред парадоксална поредица следствие — причина, в която следствието се нарежда прели причината. — Историкът отново докосна проектора. — В известен смисъл тази машина може се счупи, преди да я запратиш към пода.
— Не може!
— Само че това предполагат експериментите. В този нов вариант на експеримента с двата процепа, изглежда, следствието предхожда причината. Сякаш искаме да кажем нещо, за да повлияем на събитие, което вече се е случило. Създава се впечатлението, че на микрониво в квантовата вселена времето изчезва, няма преди и след, сякаш частиците пренебрегват самото съществуване на времето. Както сигурно предполагаш, последствията от това откритие са сериозни. — Той махна с ръка към звездното небе през прозореца. — Светлината, която виждаме в небето, е тръгнала преди хиляди години от звездите и достига до нас като частица, защото в момента на тръгването сякаш вече е знаела, че в бъдещето ще бъде наблюдавана от нас. Същото важи и за светлината, излъчена преди пет милиона години от по-далечните галактики. Създава се впечатлението, че бъдещето е изпратило към далечното минало информация, че тази нощ ние ще наблюдаваме тази светлина като по този начин я е задължило в продължение на пет милиона години да се движи като частица, а не като вълна. Или казано по друг начин, изглежда, че ние решаваме каква е природата на фотона и той се съобразява с това в миналото. Това означава, че днешното наблюдение може да повлияе естеството на светлината в миналото.