Мария Флор вдигна ръце.
— Добре, предавам се — рече тя. — Просто всичко е толкова смущаващо, че е трудно да повярвам…
Права си — съгласи се историкът. — На мен самият ми отне години да приема, че реалността е толкова странна, и се примирих едва когато подробно се запознах с експеримента с двата процепа и различните му варианти. Помисли, възможността на микрониво при създаването на реалността да се случват първо следствията и след това причините, има наистина поразителни последствия. Това означава, че съзнанието днес и в бъдещето очевидно притежава силата да създава физическата действителност на миналото и особено на онова минало, когато във Вселената все още не е имало разумни същества. Тоест, докато Вселената все още не е създала съзнание, Големият взрив бил просто виртуално събитие като вълна, в която едновременно се трупат всички възможности. Едва когато Вселената формирала съзнанието, то превърнало една от тези възможности в реалност — старата история на Вселената. В известен смисъл не само миналото създава бъдещето, а бъдещето също създава минало. Сякаш се формират взаимно и двете са неопределени: щом като съществуват няколко варианта на бъдещето, така има и няколко възможни версии на миналото.
Мария Флор се почеса по главата.
— Не ми казвай, че тази теза също е доказана…
— Това, което ти казвам, са значимите последствия от откритията, направени благодарение на експеримента с двата процепа. Той ни показва илюзията, която се крие зад реалността. На елементарно ниво Вселената е резултат от дуализма между реалност и съзнание, където реалността продължава да се развива, за да създаде физиката, която също еволюира, за да я има химията, чието поле се разширява, за да възникне животът, откъдето произлиза съзнанието, за да се усложни до степен, в която възниква… реалността.
— Сякаш всяко ниво на комплексност носи емержентни свойства, за които спомена този следобед в Коимбра — отбеляза Мария Флор, докато обмисляше думите на Томаш. — Но какво означава всичко това?
Докато обмисляше как да затвори кръга, историкът скръсти ръце на гърдите си, пое си дълбоко дъх и се приготви да заяви най-странната, объркваща и съществена особеност на Вселената.
— Реалното създава съзнанието, а съзнанието създава реалното.
XXXII
Множество блестящи точици обсипваха небето в тази почти ясна нощ. Ярките звезди светеха върху черния небесен плащ, но сияйното петно на Млечния път оставаше невидимо, засенчено от светещия град. Луната потрепваше в последната си четвърт, а уличното осветление около сградата на фондацията спускаше много лек воал, но все пак достатъчно плътен, за да заличи нежното сияние на разсипания по небосклона звезден прах. Стараейки се да се движи в сенките, Джеймс Кронгард се прокрадваше през градината на фондацията. Вниманието му бе съсредоточено в модерната архитектура на сградата, която служеше за седалище на "Гулбенкян", в търсене на всяка подозрителна подробност, която би могла да му разкрие местонахождението на беглеца.
От уоки-токито в ръката му изведнъж се разнесе глас:
— Команчи 2 до Апачи.
Обаждаше се един от пехотинците, осъзна агентът на ЦРУ.
Тримата войници в цивилни дрехи носеха кодовите имена Команчи 1, Команчи 2 и Команчи 3, Шварц бе Бъфало, а самият той, като шеф на операцията, се нарече Апачи.