След като размисли за момент над думите на агента, Шварц отстъпи.
— Няма.
Като видяха, че шефът им се съгласи, мъжете кимнаха. Агентът от ЦРУ успя да наложи авторитета си и си пое дълбоко дъх.
— Повтарям — каза той все така решително. — Ако обектът се опита да избяга, трябва да бъде ликвидиран. Ясно ли е?
Шварц продължаваше да се взира в Кронгард с известно недоверие.
— Поемаш ли отговорност?
— Да.
Шефът на охраната погледна подчинените си и леко кимна.
— Чухте това, момчета — каза тон. — Да се залавяме за работа.
Извадиха глоковете и провериха пълнителите. Заредиха оръжията и навиха заглушителите.
Сетне, сякаш изпълняваха отрепетирана хореография, мъжете едновременно се разпръснаха. Пехотинците тръгнаха към изходите, а Кронгард и Шварц — към сградата.
XXXV
Алармиращата тревога, изписана по лицето на Томаш ужаси Мария Флор и той си даде сметка, че за да имат някакъв шанс да се измъкнат, трябва да владее емоциите си. Приятелката му му имаше доверие. Не можеше да показва слабост, в противен случаи рискуваше тя да изпадне в паника, което би имало катастрофални последици. Добре знаеше, че в трудни моменти като този бе изключително важно да запази самообладание, да мисли ясно и да действа бързо.
Трябваше да останат спокойни.
— Хайде! — каза той, като я дръпна за ръката. — Трябва да се махнем по-скоро оттук!
Бързо прекосиха лабораторията и се озоваха до вратата. Историкът надникна навън и всичко му се стори нормално. Протегна ръка, за да загаси лампите, но размисли. Ако успееха да се измъкнат навреме, привличането на преследвачите към лабораторията можеше да им бъде от полза. Отдръпна ръка и остави светлините включени.
— Ами сега? — попита директорката. В погледа й се четеше страх, а ръцете й трепереха. — Какво ще правим?
Съсредоточен в случващото се на първия етаж, Томаш не отговори. Направи й знак да го последва, прекрачи прага и тръгна бавно към стълбището. Ако стигнат до партера, реши той, имаха шанс да избягат. Като се приближи до стълбите, първо съзря една сянка, после втора, които се качваха към първия етаж с леки стъпки. Очевидно се стараеха да се придвижват тихо.
— Внимавай — прошепна той, а погледът му шареше във всички посоки в търсене на път за бягство. — Насам!
Не забеляза никакво скривалище, а сенките напредваха по стълбището. Имаха по-малко от две секунди, за да се скрият. Но къде? Къде? Обградени, те отстъпиха назад към стената и за изненада на Томаш, гърбовете им не се удариха в твърда повърхност, а в някаква материя, която поддаде на натиска.
Завеса.
Двамата бързо се плъзнаха зад тежката тъкан точно в момента, когато сенките от стълбището отстъпиха място на два силуета от плът и кръв — вероятно мъжете от ЦРУ, които се качваха на първия етаж. Скрити зад тъмния параван на завесата, Томаш и Мария Флор почти не смееха да дишат. Историкът постави ръка на рамото й, за да я успокои, и усети, че доверието й в него й помага. След това надникна през една пролука и видя как двамата мъже изкачваха последното стъпало само на три метра разстояние от тях.
— Слушай, Грег, ти остани тук — прошепна мъжът отпред, който явно бе поел командването. — Ако някой се опита да слезе по стълбите, знаеш какво трябва да правиш.
— Не се тревожи. Ами ти?
Шефът пъхна ръка под палтото си и извади метален предмет, завършващ с нещо като тръба. Отначало Томаш не разбра какво е, но по отражението от метала, видя, че мъжът държеше пистолет; на дулото му бе завит цилиндър.
— Ще го хвана в лабораторията — отвърна той. — Ако чуеш свистенето от заглушителя, не се тревожи. Погрижи се да изчезнеш, за да не те видят пазачите, и кажи на хората си незабавно да се изтеглят от постовете и да се омитат. Аз ще сторя същото, не ме мисли. Ще се срещнем в посолството.
— Ами ако няма изстрели?
Шефът настойчиво изгледа партньора си, сякаш този поглед казваше всичко.
— Ще има, не се притеснявай.
По-близкият до тях силует бавно и предпазливо се отправи към лабораторията. Зад вратата светеше, което затвърждаваше убеждението му, че вътре има хора, затова продължи да се движи още по-внимателно. Скрит зад завесата, Томаш следеше случващото се и тревогата му растеше. Последните думи на неканените гости доказваха, че нямаха намерение да го арестуват, а да го убият. Вече се бе досетил за това в Коимбра, когато човекът от ЦРУ стреля по него без предупреждение, макар тогава да изпитваше известни съмнения. Сега бе различно, казаха го ясно — бяха тук, за да го ликвидират.