— Мислиш ли… мислиш ли, че може да тръгваме?
Гласът на Мария Флор трепереше и тя заекваше. Сърцата и на двамата туптяха толкова силно, че почти чуваха лудите и необуздани удари, сякаш всеки момент можеха да изскочат. Интересното бе, че чак тогава усетиха краката си да омекват и стомасите им да се свиват от страх. Съзнанието най-сетне си бе дало сметка за опасността.
— Да — каза той, преглъщайки сухо, като й подаде ръка да стане. — По-добре да се махаме оттук, възможно най-бързо. По някое време ще разберат, че не сме вътре, и ще дотичат тук.
Мария Флор пое ръката му и се изправи; все още бе замаяна, а краката й трепереха. Усещаше ги меки като сварени макарони. Направи крачка и едва не падна, тялото й се бе схванало, но успя да запази равновесие и се опита да се съвземе. Като видя, че е по-добре, приятелят й я дръпна към онази част от градината, където растенията бяха високи. Поведе я в сенките около сградата, към главния вход откъм булевард "Берн".
— Как са разбрали, че сме тук? — запита се директорката. — Дали някой ни е видял да влизаме?
Томаш вървеше, нащрек за всяка потенциална опасност, дебнеща в сенките, и размишляваше по последните събития.
Добър въпрос, каза си той. Прехвърли наум действията си, като пристигнаха във фондацията, и бързо достигна до заключение.
— Сигурен съм, че никой не ни е видял да влизаме — отвърна той. — Само че лампите в лабораторията може би светиха прекалено дълго. — Знаеш как е… Разговорът ни беше толкова увлекателен, че на моменти забравях, че ни търсят…
Мария Флор въздъхна дълбоко и се усмихна нервно.
— Уф! Щях да умра от страх! — сподели тя, докато все още се опитваше да превъзмогне преживяното. — Не знам как успях да скоча от терасата, без да си счупя нещо… — Ръцете й трепереха, но не можа да сдържи усмивката си. — Ами когато ги видях с насочени към нас пистолети? Бях на косъм да побягна! — Тя нервно се разсмя. — Какъв ужас!
Сега, с впечатлението, че опасността е преминала, приливът на адреналин ги бе докарал до състояние на еуфория. Те бяха оцелели, въздухът бе чист, луната в своята последна четвърт сякаш се бе превърнала в гигантски диамант във формата на буквата С, цветята ухаеха сладостно, а тревата излъчваше омайна свежест. Усмивките им прераснаха в тих смях и след това в силен заразителен смях. Бъбреха и се кикотеха — бяха избягали, дишаха свободно, бяха живи и нищо друго нямаше значение.
— Stop![33] — изръмжа носов глас, очевидно с чужд акцент. — Идентифицирайте се!
Обърнаха се и видяха висок едър младеж да препречва пътя им. Имаше руса коса, подстригана много късо, като на войник. Но не носеше униформа; бе облечен с джинси и кафяво кожено яке. Не бе нужно да са свръхинтелигентни, за да се досетят по американския акцент, че мъжът е част от екипа на техните преследвачи.
Заловиха ги. Още в плен на еуфорията и завладялото го моментно въодушевление, а и може би защото дълго бе потискал това желание, Томаш реши, че няма какво да губи и може да си позволи една последна лудост. Той сграбчи Мария Флор за раменете, придърпа я към себе си и направи нещо, което никой не очакваше.
Целуна я по устните. Трепетна, страстна, дръзка, но кратка целувка. Когато свърши, отдалечи лицето си, за да я погледне.
Директорката се взираше в него с широко отворени очи и израз на изумление. През последните секунди през нея бе преминал вихър от емоции — радостта от спасението им, изместено от страха от американеца, който ги бе заговорил, и накрая изненадата от неочакваното хрумване на Томаш.
Историкът се разсмя.
— Красива е, нали? — попита той, като обърна приятелката си с лице към слисания американец. — Обзалагам се, че в Америка нямате такива. — Той отново се взря в нея, съзерцавайки красивите черти на лицето й, смаяните големи кафяви очи, плътните полуразтворени устни, розовите страни и завитата в краищата коса. — Хм, може би онази актриса… Как й беше името? А… Дженифър Конъли! — Отново обгърна лицето й с ръце и го обърна към американеца. — Приличат си, нали?
Хванат неподготвен, пехотинецът се поколеба.
— Прав сте, сър — съгласи се той, обезоръжен от приликата на жената пред него с американската актриса. — Гаджето ви е португалската Дженифър Конъли, така е.
Томаш отново я целуна по устните.
— Красавица!
Войникът не знаеше какво да прави. Бе инструктиран да не оставя заподозрения да се измъкне, но всъщност той никога не го бе виждал, а бе изправен не пред един мъж, а пред двойка. Хрумна му да включи радиостанцията и да се посъветва с шефовете си, но при тези обстоятелства подобно действие би изглеждало странно. Бе му заповядано да бъде възможно най-дискретен и да избягва да привлича внимание, освен ако не е крайно наложително. Освен това, каза си отново той, тук си имаше работа не с отчаян беглец, а с двама влюбени, които вероятно са се позабавлявали в тъмните кътчета на градината на фондацията и сега си тръгваха. Под какъв претекст би могъл да ги задържи?