Устните й се разтегнаха в усмивка и тя им намигна съучастнически. — Студената вода може да е много полезна след гореща нощ…
Мария Флор не оцени шегата. Подобен тип недоразумения не й се нравеха, но не каза нищо. Знаеше, че предвид обстоятелствата, тази съборетина представляваше единствената им алтернатива. Влязоха в асансьора — стара желязна кабина, покрита с мрежа, което му придаваше вид на клетка — и натиснаха бутона за втория етаж. Асансьорът изскърца, дрънча през цялото време на бавното изкачване и завърши пътуването, като се разтресе. Излязоха на втория етаж и минаха по изпълнения с дупки мокет по коридора, водещ до стаята.
Малкото и потискащо помещение миришеше на мухъл. В ъгъла имаше старо бюро и дървен стол, мръсно огледало, голямо желязно легло с кувертюра с кремав цвят, покрита с петна, и малък прозорец с гледка към някаква стена. Банята бе облицована с бели плочки и приличаше на изоставена болница. Единствената вещ, която не се връзваше с мизерната обстановка, бе компютърът върху бюрото — неуместен щрих на модерност, изпъкващ в средновековната тъмница.
След като огледа стаята, Мария Флор съкрушено въздъхна, не можеше да повярва докъде бе изпаднала през последните няколко часа.
— Каква дупка! — оплака се тя с нещастно изражение. Безпомощно погледна приятеля си. Очите й издаваха несигурност, докато поглаждаше кувертюрата на леглото. Изведнъж сякаш се съвзе и посочи към захабения мокет. — Ти ще спиш на пода, чу ли?
Томаш схвана посланието и се настани на стола до бюрото.
— Малкият театър, който спретнах пред американеца, явно те е стреснал…
— Не бих казала — отвърна тя, докато наместваше възглавницата под главата си. — Но аз обичам нещата да са ясни и всеки да знае мястото си. Не искам да си помислят, че…
Отмерени шумове от дрънчащи пружини на легло някъде в хотела прекъснаха Мария Флор. Ритмичното скърцане на матрак бе съпроводено от женски стенания, които продължиха около тридесет секунди, придружени от силен мъжки вик накрая. Двамата гости в стая 206 избягваха да се поглеждат по време на врявата и нарушиха неловкото мълчание, в което бяха потънали, чак след като в помещението отново се възцари тишина.
— Еха — отбеляза Томаш с нервна усмивка. — Хотелът е доста… оживен.
Приятелката му завъртя очи, очевидно недоволна от думата, която бе избрал, за да опише пропадналия хотел, в който се намираха.
— Ужасна дупка! — въздъхна тя. — Поклати глава, не можеше да повярва, че се бе оставила да я замъкнат на подобно място, и си пое дълбоко дъх. — Слушай, трябва да разрешим ситуацията, това не може да продължава. Какъв е планът?
Историкът унило се взря в нея.
— Хубав въпрос — съгласи се той, докато обмисляше отговора си. — Истината е, че не виждам изход. Типовете от ЦРУ са по петите ми и ако ме хванат, съм свършен. Нямат доказателства, но признавам, че следите им са компрометиращи…
— Да караме едно по едно — предложи тя. — Какво трябва да направим, за да докажем, че си невинен?
Подходът й не е лош, каза си Томаш. Помисли малко и отговорът веднага изплува.
— Първо трябва да разгадаем загадката на Белами — реши той. — Вече знаем, че символът, оставен в последното му послание, е гръцката буква пси — директна и безспорна препратка към вълновата функция в уравнението на Шрьодингер — научната формула, в която е заложено твърдението, че съзнанието частично създава действителността. Остава ни да разгадаем онази мистериозна част, сещаш ли се? Фразата с моето име, в която се казва, че аз съм ключът. — Той разпери безпомощно ръце. — Но ключ към какво? Какъв е този ключ, който… който…
Томаш замълча, потънал в мисли, хрумнали му по време на разговора, свързвайки идеи и думи, търсейки нови пътища и неочаквани възможности.
— Какво? — попита тя при вида на отнесеното му изражение и безизразен поглед. — Какво има? Случило ли се е нещо?
Историкът скочи на крака, внезапно получил прилив на енергия, а в очите му гореше пламъчето на откритието.
— Сетих се! — извика той като човек, който възкликва "Еврика!". — Сетих се!
— За какво?
Историкът бръкна в джоба на панталона си и извади някакъв предмет, приличащ на йо-йо, но със старинен и износен вид.
— Големият пентаграм! — каза той, вдигайки предмета нагоре като трофей. — Белами ми го е изпратил! Той е бил!
Мария Флор не можеше да проследи мисълта му.
— Какво? Обясни ми.
Томаш седна на леглото до нея и й показа големия пентаграм, който бе прибрал в джоба си в Коимбра.