— Туризъм — отвърна той. — Винаги ми е било интересно да посетя Вашингтон, да видя…
— Поставете пръстите си върху тази пластина, сър — прекъсна го митническият служител, незаинтересован от любезния разговор. — Започнете с левия палец, след него останалите пръсти и повторете процедурата с дясната ръка.
Посетителят се подчини с ясното съзнание, че оттук нататък връщане назад нямаше, без да знае какво го очаква. Пластината регистрираше отпечатъците му и информацията щеше да бъде изпратена към мрежата за национална сигурност на САЩ, до която имаха достъп няколко агенции в страната, включително ЦРУ.
— Готово.
— Погледнете към камерата, сър.
Камерата, за която мъжът в синя униформа говореше, представляваше кръгъл фотоапарат с малък обектив. Посетителят се втренчи в обектива и се усмихна, убеден, че скоро някой щеше да потърси снимката за изясняване на обстоятелствата около влизането му в страната. Каквото и да става, ще го видят усмихнат.
— Готово ли е?
Митническият служител кимна.
— Благодаря, мистър Нороня — каза мъжът и му върна паспорта. — Приятен престой!
Невероятно, но американците не можеха да произнасят правилно фамилното му име, помисли си Томаш, докато минаваше през митницата. Англоговорещите го наричаха Нороня, испаноговорещите го изговаряха с испанското меко "н". Така или иначе всичко мина добре и трябваше да е доволен. Името му не присъстваше в списъка на лица със забранен достъп в Съединените щати.
Обърна се назад и видя Мария Флор, пребледняла, с паспорта в ръка и облекчено изражение, да излиза от другото митническо гише. Както предполагаха, от ЦРУ не допускаха, че двамата ще имат безсрамието да почукат на вратата им.
— Пълна лудост! — каза тя, клатейки глава, като все още не можеше да повярва на дързостта им да предприемат това пътуване. — Идваме право в устата на вълка!
Томаш се усмихна.
— Ако вълкът се опита да ни ухапе, ще си счупи няколко зъба.
Напуснаха митническата зона и последваха стрелките до багажния салон. Пътните им чанти вече се плъзгаха по багажната лента и те лесно ги откриха. Въпреки че бяха малки и относително леки, ги натовариха на количка и се отправиха към изхода.
— Ами сега? — попита тя, докато чакаха на опашката за такси. — Къде отиваме?
— Все още е рисковано да отсядаме в хотел — отбеляза Томаш. — Когато типовете от ЦРУ разберат, че сме в страната, първото, което ще сторят, е да проверят списъците с гости на хотелите, къщите за гости и мотелите в околността и ако не открият нищо, ще разширят търсенето в цяла Америка.
Директорката се обърна към Томаш и свъси вежди недоверчиво.
— Слушай, нали не мислиш отново да се набутаме в някой долнопробен мотел за проститутки? — Тя вдигна ръка и предупредително размаха пръст пред носа му. — Да знаеш, че този път няма да ме излъжеш, моето момче. Предупреден си.
— Не, не се тревожи. Мястото, което имам предвид, е добро и няма да се налага да даваме имената си.
Редът им за такси бе дошъл и двамата хвърлиха саковете в багажника на таксито, което бе спряло пред тях.
— Наистина ли? — учуди се Мария Флор, докато се настаняваше на задната седалка. — И кое е това райско място?
Томаш седна до нея, затвори вратата и отговори на въпроса й, като даде адреса на шофьора.
— Към Джорджтаунския университет, моля.
Вашингтон, окръг Колумбия, ги посрещна изненадващо с европейски стил. Вярно че градът бе разсечен от мрежа успоредни и перпендикулярни широки улици като в по-голямата част от американските населени места, но имаше също и просторни зелени площи, а фасадите на сградите имаха класически вид, напомнящ гръцко-римската архитектура. Основната разлика между Вашингтон и другите големи американски градове обаче се състоеше във факта, че чук нямаше високи сгради. В столицата на страната на небостъргачите всъщност имаше ниски здания.
Европейската атмосфера се засили, когато навлязоха в старата част на града — района на Джорджтаун. Тесни и криволичещи улички като в Европа кипяха от търговия на сувенири и традиционни стоки, барове и ресторантчета. По тротоарите се тълпяха минувачи — голяма част от тях студенти по джинси, срещаха се и такива с костюм и вратовръзка.
Таксито ги остави пред главния вход на Джорджтаунския университет. Взеха багажа си, платиха и се отправиха към рецепцията, където ги посрещна плешив мъж с черна къдрава брада.
Добре дошли! — поздрави той на португалски, отправяйки се към новодошлите. — Е, приятел? Какво ви води насам?
Историкът го прегърна.
— Здравей, Жорже! Как си? — Той махна с ръка към придружителката си. — Това е Мария Флор.