— Не съм — призна Снайдър. — Но забележете хронологията на събитията. В девет и половина снощи нашият приятел Нороня — убиецът на мистър Белами, току-що пристигнал във Вашингтон, използва кредитна карта, за да изтегли пари от банкомат, намираш се близо до магазин за техника в Джорджтаун. Проверих регистрите на магазина и открих, че десетина минути по-късно са продали два лаптопа, платени в брой, което е необичайно. След два часа някой влиза тайно в системата ни, използвайки чия парола? Точно на мистър Белами. И за какво? Търсене на информация за, забележете, нашия покоен директор на "Наука и технологии". Нима всичко това е съвпадение?
— Но ако е искал да проникне в мрежата ни със закупените лаптопи, нима не би било по-логично да избегне ползването на кредитната си карта на банкомата?
— Може би — съгласи се Снайдър. — Все пак може да е проявил непредпазливост или да не знае, че следим трансакциите от банкомат. Или пък просто не е съобразил, знам ли. Факт е, че съвпаденията будят съмнение. Хората с нашата професия знаят, че съвпадението също е следа, нали?
Вече убеден, шефът на Националната служба за тайни операции промърмори нещо в знак на съгласие.
Отпрати служителя си и когато остана сам, се завъртя на креслото към прозореца и се взря в река Потомак в далечината. Синята повърхност на водата приличаше на огледало, отразяващо облаците. Спокойствието, което вдъхваше раззеленяващият се Вашингтон, особено в района на централата на ЦРУ, му помагаше да мисли. Фъч спокойно прецени ситуацията и след пет минути взе решение.
Завъртя се на креслото и включи интеркома, за да се свърже със секретарката си.
— Тиш, свържи ме с майор Фуентес.
Щеше да прати един от най-добрите си хора по петите на Томаш Нороня.
XLV
По това време на нощта вече не бе толкова оживено. Трафикът на "Дюпон Съркъл" бе намалял и над града се стелеше спокойствие. Седнали на масата до прозореца в едно полутъмно кафене, Томаш и Мария Флор наблюдаваха сградата от другата страна на улицата, като внимателно следяха портиера, който седеше във фоайето и четеше вестник. Американското кафе нямаше добър вкус, но двамата разсеяно отпиваха от чашите си, докато изчакваха развоя на събитията.
— Колко време остава?
Историкът погледна часовника си.
— Шест минути.
Денят бе дълъг и ползотворен. Събудиха се в шест заради часовата разлика. Тя се бе наспала, той — не толкова; все пак си бе легнал късно. По това време обаче в Лисабон вече бе единадесет сутринта и будилникът в главата му не му позволи да спи повече.
Излязоха рано от университетския кампус в Джорджтаун и още преди сутрешния час пик се намираха на "Дюпон Съркъл", за да огледат сградата, където бе апартаментът на Белами.
Не им отне много време, за да разберат, че главният проблем се намираше във фоайето. Когато се опитаха да се качат на третия етаж, портиерът ги спря и им обясни, че могат да влязат само с изрично позволение на наемателя, когото желаеха да посетят. Измърмориха някакво скалъпено извинение, обяснявайки, че са сбъркали сградата, и си тръгнаха. Стори им се някак унизително да се върнат назад, но важното бе, че добиха представа за пречката, която представлява портиерът, и главната им задача тази вечер бе да го заобиколят.
Седнал до прозореца, Томаш отпиваше от кафето си. Не можа да не се усмихне, като си спомни плана, който бе измислил, за справяне с проблема. Докато Мария Флор се обаждаше по телефон в кампуса, за да се увери, че в апартамента на Белами няма никого, той купи някакъв жълт вестник, отгърна на страниците с обяви, за да потърси…
— Внимание! — възкликна Мария Флор, изтръгвайки го от мислите му. — Идва!
Видяха таксито, от което излезе една наконтена блондинка с прилепнала червена рокля, която подчертаваше тясната талия и едрите й гърди. Черните лачени обувки на висок ток още повече засилваха ефекта от съблазнителната й външност.
Новодошлата плати на шофьора и се спусна по тротоара към входа на сградата.
— Хайде.
Без да губят време, двамата португалци напуснаха кафенето, пресякоха улицата и се спряха близо до вратата, така че портиерът да не може да ги вижда от мястото си.
Провокативната блондинка мина покрай тях, оставяйки във въздуха след себе си сладникав силен аромат на парфюм. Освен красивото тяло и меката златиста коса до раменете, които привличаха мъжките погледи, тя имаше живи сини очи и чувствени устни — същински модел на "Плейбой".
Видяха я да влиза в сградата с предизвикателна походка и да изчезва във фоайето. Стояха достатъчно близо, за да чуват какво става вътре.