— Hi, big boy![44] — поздрави тя с прелъстителен глас и се засмя непринудено. — Нов си тук, нали?
— Ъ… не — отвърна объркано портиерът. — Всъщност работя в сградата от няколко години… Мога ли да ви помогна?
Блондинката се засмя.
— И още как! — възкликна тя. — Но… това май не е моята сграда. Не е ли тук ротондата на Род Айлънд авеню?
— Опасявам се, че не, госпожо. Намираме се на "Дюпон Съркъл". Ротондата на Род Айлънд авеню е в другата посока.
— По дяволите! — изруга тя. — Винаги става така, когато пия шампанско. Започвам да се обърквам. Колко досадно!
— Ако искате, ще извикам такси, за да ви закара вкъщи.
— О, колко сте мил! Ама не се безпокойте. — Тя отново се изсмя. — Вижте, изглеждате ми симпатичен и… приятен младеж. Да ви кажа ли една тайна?
— Ами… добре.
— Знаете ли, шампанското ми действа силно по два начина. Първият е, че загубвам ориентация. Така се обърквам, че дори не знам къде се намирам. А вторият е, че ме… възбужда. — Тя отново се засмя. — Разбирате ли какво ви казвам?
— Хм…
— Ето защо сега не мога да се прибера вкъщи, разбирате ли? Съпругът ми е старец. — Изпусна дълга въздишка. — Ах, имам нужда от някого, който да ме задоволи. — А вие… вие изглеждате толкова… смел, мъжествен, толкова силен…
— Но…
— Вижте, не издържам повече! Това е истинско мъчение. Искам мъж! Сега! Тялото ми копнее за докосване… Няма ли… няма ли тук някое местенце, където може да разрешите проблема ми?
— Но аз съм на работа, уважаема госпожо, не мога да напускам поста си. Приключвам след два часа и тогава, ако искате…
— Сега, голямо момче! Нуждая се от теб сега! Заведи ме някъде и ми дай онова, за което така жадувам… Само пет минути, а? Пет минути, през които ще ти се отдам с гърдите си… суета… и ще…
— Значи… — заекна портиерът, който вече се задъхваше. — Да отидем… да отидем… в кабинета ми. Пет минути ли казвате?
— Пет горещи минути, през които ще те подлудя, мой див жребецо… ти си моят настървен тигър, силен бик…
— Елате… елате… Там ще ни е по-удобно…
Гласовете се отдалечиха и се чу хлопване на врата. Томаш надникна във фоайето, обърна се и погледна към изчервилата се Мария Флор.
— Пътят е чист — обяви той. Хайде.
Влязоха с тихи стъпки и пресякоха малкото фоайе. Имаше два асансьора, но те предпочетоха стълбището, стори им се по-дискретно. Минаха покрай стаичката на портиера, откъдето се чуваха стенания и въздишки.
Тогава Мария Флор не каза нищо, тъй като трябваше да бъдат тихи, но когато стигнаха до стълбището, не се сдържа.
— Слушай, къде намери тази… тази уличница?
Въпросът разсмя Томаш. Бе очаквал този разпит, откакто блондинката се бе появила.
— Във вестника.
— Във вестника ли?
— В обявите се предлагат и услуги от проститутки, както знаеш. Обадих се, взех името и адреса на елитен бордей, от онези, които предоставят момичета на конгресмените в Капитолия. Отидох там, огледах ги всички и избрах тази. Струваше ми цяло състояние, дори няма да казвам колко.
Мария Флор се спря на стъпалата преди последната площадка и го изгледа настойчиво, сякаш искаше да му изтръгне душата.
— Ходил си в бордея?
— Разбира се — отвърна той. — Исках да се уверя, че наетото момиче ще може да разкара портиера от пътя ни. — Той махна с ръка към партера. — И съм направил сполучлив избор, не мислиш ли? Тя успя, нали? Какъв е проблемът?
Приятелката му не отговори. Отново се заизкачва нагоре, мърморейки тихо нещо, от което се чуваха само тиради като "пффф, каква безсрамна мръсница", "всички мъже са еднакви" и "но какво намират в тези гнусни уличници". Стигнаха до третия етаж и тръгнаха по коридора да намерят вратата на апартамента на Франк Белами.
— Ти си на ход — каза Томаш и я подкани да се приближи. — Мислиш ли, че ще успееш да я отвориш?
Мария Флор се поколеба.
— Слушай, сигурен ли си, че няма аларма?
— Не мога да бъда сигурен, но не забравяй, че собственикът на апартамента е вече мъртъв. След като не е тук, кой би дошъл, за да включи алармата?
— И все пак…
— Слушай, трябва да рискуваме — каза историкът, сочейки вратата. — Нямаме избор.
Приятелката му примирено въздъхна, приклекна на мокета на коридора и разгледа ключалката.
— Тази е от сложните — отбеляза тя. — Но не се тревожи, няма да се дам.
Извади тел от дамската си чанта и я пъхна в ключалката, като я завъртя, за да добие представа от структурата на механизма.
Къде се научи да отключваш врати така?
В полицията — отвърна тя, без да отделя поглед от ключалката. — Настанените в дома понякога се заключват в стаите си и е голяма разправия да ги изкараш оттам, нямаш представа. Обикновено имаме резервни ключове, разбира се, но се случва да изчезнат и настъпва истински хаос. За да разреша този проблем веднъж завинаги, отидох в полицията и те ме обучиха да отварям заключени врати отвън.