С крайчеца на окото си Грей забеляза как стрелката на тахометъра изпълзя в червената зона. Навигационната карта примигна предупредително. Навлизаше в завоя прекалено бързо.
Без да обръща внимание на данните, Грей продължи да дава газ.
Разстоянието между моторите се скъси още повече.
Когато стигнаха завоя, помежду им имаше не повече от тридесет метра.
Мотористът отпред наклони машината си и влезе в завоя с рев. Грей го последва секунда по-късно. Помъчи се да спечели още метър, като зави по рязко и почти докосна жълтата централна линия. За щастие, в този ранен час по пътищата тук нямаше хора.
За жалост, това не се отнасяше за дивите животни.
Зад завоя край пътя беше приклекнала черна мечка с малкото си. Двете животни бяха заровили муцуни в торбичка от „Макдоналдс“. Първият мотоциклет профуча покрай тях. Внезапната му поява стресна майката и я накара да се изправи на задни лапи, а малкото инстинктивно побягна — право на пътя.
Грей не можеше да свърне навреме и останал без друга възможност, рязко наби спирачките. Гумите оставиха димяща диря по асфалта. Щом рамото му докосна меката глина, той остави мотора да падне и се оттласна с крака от него. Инерцията го плъзна пет-шест метра по влажните листа и после надолу. Зад него моторът удари с оглушителен трясък един дъб.
Грей спря в мокрото дере и се надигна. Мярна задницата на мечката между дърветата, малкото подтичваше след нея. Явно бързата закуска им бе предостатъчна за деня.
Чу нов звук.
Рев на бързо приближаващ мотоциклет.
Седна. Съперникът му беше обърнал и се носеше обратно към него.
„Ох, страхотно…“
Разкопча ремъците и свали шлема.
Другият мотор долетя до дерето, рязко наби спирачки и се повдигна на предната гума. Мотоциклетистът бе дребен, но мускулест като питбул. Свали шлема си и се видя гладко обръсната глава.
— Цял ли си? — попита намръщено Монк Кокалис, колега от Сигма и най-добрият приятел на Грей. На изсеченото му като от камък лице бе изписана загриженост.
— Нищо ми няма. Не очаквах да срещна мечка на пътя.
— Че кой очаква? — Монк се ухили широко, пусна стъпенката и слезе от мотора. — Но не си и помисляй да се отмяташ от баса. Няма правила срещу естествени препятствия. Ти черпиш след конференцията. Бифтек и най-тъмната бира, която предлагат в кръчмата до езерото.
— Добре. Но искам реванш. Не беше честно. Ти имаше предимство.
— Предимство? Аз? — Монк свали ръкавицата си и си показа протезата. — Липсва ми една ръка. Наред с голяма част от дългосрочната ми памет. Освен това бях нетрудоспособен цяла година. Предимство, как ли пък не!
Въпреки това усмивката така и не изчезна от лицето му, докато му подаваше разработената в АИОП изкуствена ръка. Грей я пое и усети здравия захват на студената пластмаса. Тези пръсти можеха да чупят орехи.
Монк го издърпа на крака.
Докато Грей махаше листата от бронирания си костюм, мобилният му телефон иззвъня. Той го извади и погледна екрана. Стисна зъби.
— От централата — каза на Монк и вдигна апарата до ухото си. — Пиърс слуша.
— Пиърс? Крайно време беше да вдигнеш. Звънях ти четири пъти през последния час. И мога ли да попитам какво правиш насред гората във Вирджиния?
Беше шефът на Грей, директорът на Сигма Пейнтър Кроу.
Докато се мъчеше да открие адекватно обяснение, Грей хвърли поглед към мотора си. Явно джипиесът на машината бе издал местоположението им. Двамата с Монк бяха пратени от Вашингтон в Куонтико да участват в симпозиум по биотероризъм, организиран от ФБР. Днес бе вторият ден от срещата и те бяха решили да пропуснат сутрешните лекции.
— Нека позная — продължи Пейнтър. — Излезли сте да се повозите.
— Сър…
Тонът на директора поомекна.
— Е, добре ли се отрази на Монк?
Както обикновено, директорът бе предположил правилно. Имаше невероятна дарба да преценява ситуациите. Дори ситуации като тази.
Грей погледна приятеля си. Монк стоеше със скръстени на гърдите ръце и разтревожена физиономия. Беше преживял тежка година. В неприятелска изследователска лаборатория, където бяха отделили част от мозъка му и по този начин бяха унищожили и част от паметта му. Макар да бе възстановил повечето, празнините оставаха и Грей знаеше, че това все още не му дава покой.